БЪЛГАРИЯ ПРЕД КРЪСТОПЪТ

Редно би било да се запитаме как стана така, че най-русофилската нация в света – българската (по признанието на западни социологически проучвания), допусна българските държавни институции да попаднат в ръцете на заслепени русофоби, готови в името на личната си кариера и своето семейно благополучие да потъпкват българските национални интереси и да се надпреварват да изпълняват заробващи страната ни искания на външни и користни сили. Не можем да се оправдаваме с безцеремонния натиск отвън и с липса на реална алтернатива за нашето Отечество. Защото в крайна сметка ние, българските граждани, излъчваме пряко и косвено въпросните държавни институции. Нека напомня, че на последните извънредни парламентарни избори до избирателните урни отидоха едва 39% от имащите право на глас, като почти 4% от тях гласуваха с ,,не подкрепям никого”. Това беше голям подарък за евроатлантическите партии, за онези ,,партии на войната”, оглавявани от откровени ,,шарлатани”, както справедливо ги характеризира президентът Радев. Защото с гласовете на около една четвърт от гражданите те получиха абсолютно мнозинство в парламента, т.е. възможността от името на едно малцинство да упражняват диктат над мнозинството български граждани и да решават съдбините на народа и бъдещето на държавата.

Ако ние не премахнем тази огромна несправедливост в политическото представителство и не изритаме тези шарлатани от парламента, България я чакат тежки времена. Явно трябва да се опарим още по-лошо, за да проумеем, че пряката намеса в прокси войната в Украйна е гибелна за нас, българите и българската държава. Някак почти незабелязано мина факта, че правителството наскоро отправи питане до Конституционния съд относно възможността за мобилизиране на българите със статут на запасни уж в защита на националната ни сигурност. Не вярвам българите да са толкова наивни да не разбират, че тези, които готвят страната ни за пряко участие във войната, няма да отидат на фронта. Няма да изпратят и техните деца, които се крият и блаженстват в чужбина, на Запад при техните покровители. Ще изпратят синовете на народа, нашите деца, нашите съпрузи, нашите братя, нашите родители. Ще ги изпратят на заколение като ,,пушечно месо” в името на агресивните планове на САЩ, на НАТО и на ЕС в неподвластната им все още част на Европа и на маниакалния им стремеж към унищожаване на Русия. Но не само нашите мъже ще гинат във войната срещу руснаците, а и мирните граждани на страната ни ще бъдат подложени на военновременни страдания, доколкото вкарването на България във войната, използването на българската територия от въоръжените сили на НАТО и на американските военни бази у нас ще превърне страната ни в легитимна цел на руски удари. Не ми се вярва да има що-годе разумен български гражданин, който да е толкова безотговорен по отношение на собствения си живот, на настоящето и бъдещето на своето семейство и на близките си, на съдбата на народа и на българската държава.

Някои гледат на редящите се през последните години извънредни парламентарни избори като на ненужно прахосване на държавни средства. Но тези избори са преди всичко поредни възможности политическата апатия на българското общество да бъде загърбена, гражданското съзнание – събудено, раздвижено и обладано от чувството за историческа отговорност, гражданските организации и политическите партии – да адаптират своите предизборни платформи и програми за действие.

Прегледът на посланията на политическите партии обаче показва водопад от предизборни обещания, както и неумение за градиране на намеренията не само в програми-максимум, но и в програми-минимум. Твърде често се забравя, че политиката не е стремеж към желаното, а средство за постигане на възможното. Неизкоренимият синдром ,,кой да води бащина дружина” продължава да фрагментира българското политическо пространство и остава чужд, дори враждебен към изкуството на политическия компромис. Всичко това води до възпроизвеждане на отчуждението на българските граждани от обществения живот, от политиката и от държавните институции, както и до пагубно безгрижие към съдбата на народа, на Отечеството и на българската държава.

На мнозина може да им изглежда елементаризиране на настоящите проблеми пред  българската нация, но сред тях все по-ясно се открояват два: необходимостта от възвръщане на националния суверенитет и рискът от вкарване на страната ни в коловоза на националното затриване.

Още в началото на своето демократично преобразование България отхвърли открито тежащата й съветска доктрина на ,,ограничения суверенитет” и направи пълен обрат в своя външнополитически курс от Изток към Запад. Едва напоследък си даваме ясна сметка каква цена сме платили за интеграцията в т.нар. ,,колективен Запад”. Претърпяхме на няколко вълни ново ограничаване на суверенитета с присъединяването към Световната банка и Международния валутен фонд (1990 г.), с приемането на валутен борд (1997 г.), с членството в НАТО (2004 г.) и в Европейския съюз (2007 г.). Дадохме на САЩ военни бази на нашата територия и то даром, без да плащат за това дори цент на българската държава, и прехвърлихме доброволно на посолството им в София остатъка от националния ни суверенитет. С безусловната си вярност си извоювахме международния имидж на ,,най-безпроблемната съюзничка на САЩ”, ,,най-дисциплинираната членка на НАТО” и ,,най-съгласната страна на ЕС”.

Какво получихме в замяна на тази своя безпределна вярност на ,,колективния Запад”?

Базираните във Вашингтон СБ и МВФ определят рамките на цялата ни финансова политика.

За по-малко от две десетилетия НАТО успя да направи почти невъзможното в България: да нареже ракетите ни ,,СС-23”, от които тръпнеха не само натовските ни съседки Гърция и Турция, но и Шести американски флот в Източното Средиземноморие; да изтегли българските войски от границата с най-проблемната ни съседка – Турция; да замени надеждната ни и мотивирана армия с малка професионална свита, която не може да напълни дори един стадион и е движена от бизнесподбуди; да ни въвлече във военните си авантюри в Босна и Херцеговина, остатъчна Югославия, Република Македония, Косово, Афганистан, Ирак и Либия, коствали милиарди левове на българския данъкоплатец и дори човешки жертви; да превърне българската национална територия в платсдарм на натовски бойни формирования, а Черноморския басейн – в поле на остро геополитическо противопоставяне. Оставям настрана благодеяния като отдаването на българския златодобив на натовска Канада почти като дар.

Не по-малки са постиженията на ЕС в България: закри първите реактори на АЕЦ ,,Козлодуй” далеч преди изтичането на гаранционния им срок; блокира договореното изграждане на АЕЦ ,,Белене”; спря договореното строителство на нефтопровада Новорусийск – Бургас – Александруполис; застави ни да спрем в последния момент довършването на договорения газопровод ,,Южен поток”; задължи ни да съкратим рязко вноса на руски енергоносители; възползва се от неконкурентноспособността на нашето производство, за да установи свои монополи в българската икономика; с предложени по-добри условия взе наготово огромна маса от висококвалифицирани български специалисти в различни области, отгледани, обучени и образовани в България.

Най-респектиращи обаче са постиженията на новия ни ,,Голям брат” – САЩ. Освен че имаха свой определящ дял в постиженията на СБ, на МВФ, на НАТО и на ЕС, на тях дължим още: Плана ,,Ран – Ът”, чиято секретна част цели съсипване на България (единственото правителство, позволило си да се отклони от плана – на Жан Виденов, бе незабавно свалено и демонизирано); заробващия договор за ТЕЦ ,,Марица – Изток” 1 и 3, задължаващ ни да изкупуваме електроенергия в продължение на 15 години на необосновано високи цени; предварително заплащане на цялата стойност за още непроизведени американски бойни самолети; налагане на цяла редица други неравноправни договори; груба намеса във вътрешните работи на България, включително в парламентарни избори (доказано за изборите през 1990 и 1992 г.), политическо инженерство (доказана пряка инициатива за създаването на партиите ГЕРБ и ,,Да, България”) и императивна защита на българските турци и тяхната политическа партия (ДПС); признаване на претенциите на Република Северна Македония за наличието на ,,македонско малцинство” в днешна България. Емблематични страници от политиката на САЩ към България са открито обявените мисии на посланиците им у нас, особено на Уилям Монтгомъри да промени българската Конституция и на Ерик Рубин да преодолее традиционното русофилство на българите. Още по-показателно бе рядкото по своето стресиращо откровиние признание на посланик Ейвис Боулън: ,,На нас ни стигате 4 милиона” (указанието стриктно се изпълнява – от почти 9 милиона през 1989 г. вече сме под 6 милиона). Направени бяха и нееднократни опити България да бъде заставена, въпреки европейското законодателство, да разреши генномодифицираните продукти и производството на шистов газ. В замяна България получава снизходителни уверения за своята значимост като ,,американски партньор”. Е, партньорските чувства на Вашингтон не му пречат да продължава да изисква визи от българските граждани за пътуване в САЩ при положение, че американците пътуват у нас без визи. И ,,съюзнически” да ни шпионират – както показа документ от 13 август 2010 г., предоставен от Едуард Сноудън на водещи западни медии, в България работи една от 80-те шпионски централи на САЩ, разположени в различни кътчета на света.

Поставянето на Република България в постколониална зависимост има още едно важно измерение, в което ,,колективният Запад” е вложил своите най-големи стратегиччески инвестиции: превръщане на българските медии и на образователната ни система в рупори за промиване на мозъците на българите, за изличаване на тяхната историческа памет, за размиване на собствената им славянска и християнска идентичност, за насаждане на омраза към държавата-ядро на Православната цивилизация – Русия, в крайна сметка – за налагане на неговото извратено ,,ново нормално”.

При толкова много и не подлежащи на съмнения факти (посочените не претендират за изчерпателност и всеки интелигентен българин би могъл да добави и други), на всеки непредубеден български гражданин би трябвало да е ясно защо сме толкова бедни и кой ни е докарал до това окаяно състояние. Това обаче не изключва нашата собствена отговорност, защото в крайна сметка ние сме го допуснали и, следоветелно, заслужаваме тази злощастна съдба.

Ако искаме да наричаме нещата с истинските им имена, действителното международно положение на Република България може и трябва да бъде определено като фактическа колония на предвождания от САЩ неоколониален ,,колективен Запад”. Над 3-вековният опит на западните метрополии показва, че най-надеждният път за гарантиране на свободното заграбване на природните, човешките и други ресурси е не прякото управление на колониите, а задкулисното – чрез отгледана, възпитана, поддържана и поставена на ясла местна колониална администрация. Както обикновено, при тези облаги желаещите да служат на метрополията местни политици са толкова много, че се нареждат на дълга опашка, от която тя може да подбира най-надеждното.

Днешна България не прави изключение. Но поради робския ни инстинкт у нас все още не се е появил политик от голям калибър, който открито да дефинира проблема, както направи това преди повече от десетилетие унгарският консервативен премиер Виктор Орбан, признал, че САЩ осъществяват такъв брутален контрол над страните от Централна и Източна Европа, какъвто не е упражнявал в близкото минало и Съветският съюз, противопоставил се на това унизително третиране и предприел практически стъпки за отстояване на унгарския суверенитет.

След толкова унижения и грабежи, всеки български гражданин, наистина загрижен за съдбата на Отечеството, би следвало да е осъзнал, че възвръщането на националния суверенитет е ключова задача пред Република България, ако искаме тя да има достойно бъдеще. Понастоящем това предполага, на първо място, разпознаване на ролята на местните политически играчи на полето на насрочените за 2 април 2023 г. извънредни парламентарни избори. Разбира се, основните политически сили, представени в последното Народно събрание, ще водят битка за своето представителство и в следващия парламент.

За жалост, най-големи шансове имат безпределно верните на метрополията политически сили – Коалицията ГЕРБ-СДС и новосформиращата се Коалиция ПП-ДБ. Те трябва да бъдат убедително разобличавани като подлоги на чужди имперски амбиции в името на личното им благоденствие и като истински предатели на България, с които не трябва да бъде правен никакъв политически компромис. По-внимателен подход заслужава другата евроатлантическа партия – ДПС, доколкото нейното поведение зависи не само от Запада, но и от Турция на Ердоган, проявяващ изключителна гъвкавост в украинския конфликт и баласиращ между Запада и Изтока, както и за да не се създава междуетническо напрежение в България.

Спрямо партия ,,Български възход”, която има шансове да попадне и в следващия парламент, е необходим по-гъвкъв подход. Макар тя да подкрепи решението на Народното събрание за предоставяне на военна помощ на Украйна, не бива да забравяме, че нейният лидер – натовският ген. Янев, в качеството му на служебен премиер нееднократно изтъкваше несъвмесстимостта на евентуална намеса в конфликта в Украйна с българските национални интереси, а впоследствие, когато се увери в дълбокия смисъл на политиката на служебния премиер Петков към въвличане на България в конфликта, се оттегли от длъжността министър на отбраната, както и готовността му за диалог с всички парламентарно представени сили в последното Народно събрание. По-нататъшното поведение на формацията на Янев  безспорно ще зависи от развитието на международната обстановка и от съотношението на силите в бъдещия парламент, което налага  не конфронтация, а диалогична политика спрямо нея с цел разкриване на възможността за съгласувани действия против въвличането на България във войната.

По-сложно стоят нещата с БСП, след която продължава да върви твърд електорат, в огромната си част русофилски настроен. Наш патриотичен дълг е да показваме дълбокото същностно противоречие между членската маса от бедни и възрастни граждани и партийното ръководство в ,,бели якички”. Особено важно е разобличаването на лидера Нинова за нейното коалиране с най-русофобските партии у нас и за потресаващото й двуличие по въпроса за военните доставки за Украйна. То всъщност прави твърде правдоподобно направеното наскоро разкритие от бившия министър на транспорта Валентин Василев, че Нинова (заместник-министър на икономиката, назначен от Костов) е изпратена от Командира в БСП с мисия за разбиване на Столетницата. Същевременно трябва да се отправя послание към електората на БСП, че тя вече не е партията, която отстоява последователно националните ни интереси и че е по-добре да пренасочи своя вот. Колкото и да се е окопала в ръководството, Нинова, разбира се, няма да е вечна. Очакваният още по-голям провал на предстоящите извънредни парламентарни избори вероятно ще направи неизбежно нейното отстраняване. Във всички случаи опцията за сътрудничество с БСП в бъдещото Народно събрание следва да остане открита.

Най-сложен е проблемът с партия ,,Възраждане”. Ако се вгледаме в посланията на тази партия, няма как да се отрече че тя бе най-адекватния изразител на очакванията на голямата част от българското общество в последното Народно събрание, както и че почти всичките й послания съответстваха на българските националнни интереси. Вярно е, че допусна някои смущаващи  гласувания в парламента. Можем да се съгласим с упреците за преекспониране на връзките на тази партия с Русия (каквито тя почти няма), както и за силно изразеното его на лидера й Костадинов, който като че ли наистина вярва във възможността да получи абсолютно мнозинство в парламента и да управлява еднолично държавата. Въпреки това трябва да се положат последователни и умни усилия за сближаване с тази единствена опозиционна партия в последното Народно събрание с цел съхраняване на възможностите за по-тясно взаимодействие в бъдещия парламент и дори за коалиционно явяване на предстоящите предсрочни избори.

На политическия пейзаж в навечерието на предстоящите извънредни парламентарни избори се явиха и нови играчи както с откровена евроатлантическа ориентация, така и с алтернативни леви нагласи.

Най-голям риск представлява реанимирането на НДСВ под ново име, но със същата абревиатура, сред лидерите на което бие на очи Соломон Паси – атлантик № 1 и русофоб № 1 на България, а също почетен председател на българския Атлантически клуб. Това идва да подскаже, че метрополията няма да жали средства за нейната предизборна кампания. Влизането на тази формация в бъдещия парламент би било голям удар върху шанса на България да излезе от капана на ,,колективния Запад”. За да не се допусне това, би следвало да се напомнят действията и откровенията на Паси като външен министър в кабинета на Сакскобургготски и като председател на постоянната парламентарна Комисия по външните работи: предложението за номиниране на НАТО от българското Народно събрание за Нобелова награда за мир, репликата му ,,Майната му на Православието” и други, не оставящи никакви съмнения, че е агент на чужди интереси.

Интересен потенциален нов играч на политическото поле е появата на Координационен съвет на алтернативната левица, включваща видни представители на опозицията в БСП и именити ,,люспи” от Столетницата. Действията му би било добре внимателно да бъдат следени и ако вземе решение за самостоятелно участие в предстоящите избори, политическото благоразумие диктува да се търсят контакти с цел проуччване на възможността за коалиране.

Най-големият потенциален резерв за коалиционно явяване на изборите съставляват онази 15-тина патриотични партии, които участваха на последните парламентарни избори, но останаха извън него: прескочилите 1-процентовия праг ИТН и ,,Изправи се, България”, както и дузината партии, показали по-слаби резултати. Затова именно тук трябва да се положат най-настойчиви и последователни усилия за коалиционно явяване на предстоящите избори във възможно най-широк състав. Би било добре да се предложи название на коалицията, което да ни обединява в главното – например ,,Суверенна България”. Необходима е гъвкавост в търсенето на не повече от десетина, но най-важни за  България общи послания на базата на това, което наистина ни сближава. Оправдано е да се направят всички необходими отстъпки в реденето на общите листи в името на голямата цел – влизане в Народното събрание. Още от самото начало на контактите е целесъобразно да се сондира готовността за още по-широка коалиция с участието на новата левица и на ,,Възраждане”.

Цялата ни предизборна дейност трябва да бъде пронизана от разбирането, че ако не  успеем да превъзмогнем тесногръдието си, да увлечем в изборния процес преобладаващата част от българските гласоподаватели и да променим съществено представителството в законодателната власт, тежката битка за възвръщане на пленената държава от ,,колективния Запад” (а не от корупцията, контролирана от Запада) ще бъде загубена.

От изхода на предстоящите предсрочни парламентарни избори ще зависи в най-голяма степен националната позиция на Република България относно конфликта в Украйна. Натискът на метрополията ще се засилва и ще става все по-брутален. На следващото Народно събрание му предстои това, което се случи през последните дни в германския Бундестаг. На тоталния натиск се противопостави с убедителни доводи не някой друг, а председателят на фракцията на ГСДП на канцлера Шолц – Ролф Мютцених: ,,Тези, които днес говорят за танкове, утре ще крещят за самолети и войски”. Но натискът над тази мощна европейска държава се оказа неустоим и решението за доставката  на танкове на Украйна бе наложено. Твърде вероятно е това да се случи и в нашето следващо Народно събрание, ако представителите на истинските български патриоти, загрижени за съдбата на народа и на държавата ни, не се окажат в мнозинство.

За да не се допусне отново изкривено отражение на обществените нагласи в българския парламент и мнозинство на представителите на метрополията, главните средства са две: максимална мобилизация на българските граждани да упражнят  правото си на глас и далновидна коалиционна политика на всички политически формации, които са наистина заинтересовани от предпазване на страната ни от пожарищата на войната и възвръщане на българския държаввен суверенитет.