Двадесет години членство в НАТО: Позитиви и пасиви за България

Подготовка за членство в НАТО: Време на трансформации, реформи и крушение на бойната мощ на Въоръжените сили

След разпускането на Варшавския договор (ВД) и на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) през 1991 година, България изпадна в тежка проблемна ситуация.
Известно е, че на прословутата среща на президентите на СССР и САЩ, състояла се в началото на месец декември 1990 г. край бреговете на Малта, Михаил Горбачов информира своя колега Буш-старши, че Съветския съюз няма повече да се меси в политиката на страните от бившия социалистически лагер, т.е. връща им суверенното право сами да решават своите съдбини, но и спира да ги подпомага в икономическо и военно отношение като затваря и кранчето за снабдяването им със суровини и оръжейни системи на символични цени.⁽²⁾
България, която е свикнала да се придържа към позицията на сателитен синдром, трябваше да направи своя стратегически избор. Четири бяха възможните варианти, измежду които тогавашните български политиците правеха своя извор: оставане в руската орбита; създавани на нов регионален съюз; неутралитет или интегриране в някои от съществуващите военно-политически и икономически блокове, каквито всъщност бяха НАТО и ЕС. Не беше трудно, пък беше и логично, изборът да падне на четвъртия вариант – членство в Северноатлантическия съюз и в Европейския съюз.

България по пътя към Северноатлантическия съюз

Ролята на НАТО като политически и военен съюз е да осигурява колективната отбрана въз основа на 360-градусов подход срещу всяка форма на агресия и да създава условия на сигурност за развитие на демокрацията и икономическия просперитет на страните – членки на Алианса.
Той изпълнява три взаимно свързани задачи: колективна отбрана, превенция и управление на кризи и сигурност чрез сътрудничество.
НАТО е съюз в развитие. В него протича постоянен процес на адаптация към динамичната среда за сигурност и промените в световния ред и международните отношения.
Северноатлантическият съюз преживя не една и две кризи на вътрешно напрежение, най-съществени от които бяха излизането, макар и временно, на Франция, а по-късно и Гърция от неговата военна структура. В същото време се развиваше тенденция за нарастване на броят на страните – членки на Алианса.
България направи първата официална стъпка към НАТО на 13 юли 1990 година. Тогава, в отговор на покана за установяване на редовни дипломатически връзки с НАТО, Министерството на външните работи, със специална Декларация, уведомява компетентните органи на Съюза, че Република България приема със задоволство отправената покана.
От този момент започна един почти 14 годишен период на подготовка на страната за пълноправно членство в Алианса. Този период може да се раздели на два почти равни по продължителност подпериода. Първият обхваща времето до решението на служебното правителство на Стефан Софиянски (17.02.2097 г.) България да кандидатства за пълноправно членство в НАТО. Тези седем години практически се оказаха период на нищоправене по отношение на членството ни в Алианса. Същинската работа по подготовката за членство в НАТО започва едва след 17 февруари 1997 година.
За отбелязване е, че условията за работа по подготовката за интеграция в Алианса не бяха никак благоприятни. В България се извършваше престъпен преход от социализъм към капитализъм в най-уродливата му форма. Инфлацията достигна невиждани върхове. Налазиха ни какви ли не кризи. Под формата на приватизация се разграбваше националното богатство. Върлуваха престъпни групировки. Имаше остро противопоставяне и конфронтация в обществото, които на моменти достигаха до прага на гражданската война. Много трудно вървеше демонтажа на тоталитарната система. Разбалансира се и почти спря да функционира ритмично националната система за сигурност. Всичко това пречеше на работата и спъваше подготовката за членство в НАТО.
Сега, от висотата на изминалите 20 години, е справедливо да се каже, че българските институции – президентска в лицето на Петър Стоянов и Георги Първанов, правителствата на Иван Костов и Симеон Сакскобургготски, ръководствата на министерствата на отбраната и на външните работи, Генералният щаб на Българската армия и стотици офицери и държавни служители, извършиха огромна по обем политическа, дипломатическа, организационна и чисто военна работа за да може да се постигне набелязаната стратегическа цел – пълноправно членство в НАТО. Тук ще отворя една скоба за да кажа, че за мен членството в НАТО не е цел, а инструмент за постигане на стратегическата цел, която е мирна, просперираща и сигурна България.
Въпреки тези трудности, се осъществи истински маратон от политически и дипломатически действия, които трасираха пътя към членство в Алианса. Бих посочил: подписване на Рамков документ за присъединяване на България към програмата „Партньорство за мир (4 април 1994 г.); приемане на ежегодна Индивидуална програма за партньорство между България и НАТО; приемане на ежегодна Национална програма за подготовка и присъединяване на България към Северноатлантическия съюз; вземане на решение за създаване на Междуведомствен комитет за интегриране в НАТО (17 март 1997 г.); утвърждаване от Народното събрание на Декларация за национално съгласие за членство в Алианса (8 май 1997 г.); приемане на предложения ни План за действие за членство в НАТО; (24.04.1999 г.) одобряване, съвместно с НАТО, на 82 цели по партньорство; (24.03.2000 г.) вземане на решение от Северноатлантическия съвет да покани България за започване разговори за присъединяване към НАТО (21 ноември 2002 г.) и провеждане впоследствие на такива разговори в два кръга (на 10 януари и на 10 февруари 2003 г.); подписване на извънредно заседание на Северноатлантическия съвет (26 март 2003 г.) на протокол за присъединяване към Вашингтонския договор; ратифициране на Северноатлантическия договор (18 март 2004 г.) Така се стигна до 29 март, когато във Вашингтон, бяха депозирани документите за присъединяване на България към НАТО, а на 2 април, в Главната квартира в Брюксел, се състоя официалната церемония за отбелязване пълноправното членство на България в Алианса.
През тези години, в процеса на подготовка за интеграция в Алианса, се взеха и се изпълниха напълно или частично десетки други политически решения.
Осъществиха се поредица от практически стъпки и действия за покриване на стандартите и критериите за членство в Алианса като: участие в учредителното заседание на Евроатлантическия съвет за партньорство ЕАСП (май 1997 г.); откриване на Постоянна дипломатическа мисия на България към НАТО (18 март 1998 г.); включване във Вилнюската група за политическа солидарност и сътрудничество между страните – кандидатки за членство в НАТО; сключване споразумение с НАТО за транзитно преминаване през въздушното пространство на въздухоплавателни средства на НАТО в рамките на операция „Съюзна сила“ (28 април 1999 г.)  Няколко месеца по-късно, на 21 юни, се сключва и Споразумение за транзитно преминаване през територията на България; одобряване, на заседание на Политико-военния ръководещ комитет (ПВРК), пакет от цели по партньорството, които България да изпълнява в рамките на цикъла на разширения и адаптиран Процес на планиране и преглед по ПзМ; прие се решение от Народното събрание за участие на България в Многонационалните съвместни оперативни сили в Ирак (23 май 2003 г.) и много други.
Приоритет на приоритетите на подготовката за интеграция в Алианса беше осъществяването на дълбока трансформация и реформи във въоръжените сили и като цяло в националната отбранителна система. Приеха се необходимите отправни документи: първата Концепция за национална сигурност, (1998 г.), а година по-късно и първата Военна доктрина; осъществяваха се прегледи на въоръжените сили и на отбраната на страната; планове за реформи на армията и за организационно изграждане и развитие на въоръжените сили;. визия за трансформации и реформи (2002 г.); Бяла книга; инвестиционни програми и други.
В центъра на всички тези усилия стоеше задачата за извършване на необходимите реформи и трансформации във въоръжените сили, които да ги приведат в съответствие с изискванията, критериите и стандартите възприети в натовските армии и същевременно да повишат техните отбранителни способности.
През подготвителния период ежегодно се изготвяха анализи, доклади и оценки за изпълнение на приетите планове и програми. Най-важните от тях се внасяха в съответните ръководни органи на НАТО. Редовно се дискутираха, на национални и съюзни форуми, приоритетни въпроси от политически, икономически, правен, ресурсен и отбранителен характер, пряко свързани с подготовката за членство в Алианса.
През време на подготвителния период се провеждаше разнообразна дипломатическа, в това число и много активна военно-дипломатическа дейност, която имах честта, през всичките тези години, в качеството ми на зам. началник на Разузнавателното управление на Генералния щаб, непосредствено да ръководя.
Цялата тази многостранна и разнообразна дейност способства да се приближим до стандартите за членство  в Северноатлантическия съюз.

Приносът на  подготвителния период (1990 – 2004 г.) за последващата интеграция на България в  НАТО

През подготвителния период, се извърши ползотворна дейност, която способства, на 29 март 2004 година, България да се присъедини официално към евроатлантическото семейство. Така първата от двете стратегически цели на Демократична България беше постигната.
Анализът на подготвителния период дава възможност да се направят някои изводи и оценки за това, до каква степен извършената работа по подготовката за членство е създала благоприятна среда за предстоящата интеграцията на България в най-мощния военно-политически съюз.
Подготовката за членство в НАТО, засиления диалог и участието в съвместни мисии, учения и тренировки, даде така необходимото спокойствие и увереност, че териториалната цялост на страната не е заплашена и е надеждно защитена. В условията на бушуващи кризи, на разпад на държавни институции, срив на боеспособността на въоръжените сили и превръщане на страната в разграден двор, това имаше голямо значение.
Подготвителният период оказа положително въздействие върху адаптацията на военно ръководство, на командирите, щабовете и личния състав на армията към принципите, стандартите, правилата, мисиите, задачите и ценностите на Алианса. В процеса на съвместната работа се придобиваха необходимите знания и опит по военното строителство и по организацията и протичането на целия процес от дейности свързани с планиране, командване, управление и ръководство на подготовка на войските и развитието на техните отбранителни способности. Всички тези въпроси имат голямо значение, защото тук става дума за пренастройване от съветската военна наука към работа в съответствие със западната наука.
Работата по някои съвместни инициативи по програмата „Партньорство за мир“, участието в мисии зад граница и в съвместни учения и тренировки способства за повишаване доверието на партньорите в българското офицерство и в армията ни като цяло. Никак не беше лесно да се приеме довчерашния враг за приятел, както и да се извърши такава пренастройка, че да се вижда в доскорошния боен другар неприятел, когото се готвиш да убиваш. Тук става дума за рушене на психологически и морални бариери, за душевна борба, което е много трудно и изисква голяма воля и готовност за компромиси в името на сигурността и отбраната на страната.
В подготвителния период за членство в НАТО се завързаха полезни партньорства на двустранна и многостранна основа, което послужи като добра основа за бъдещата работа със страните от евроатлантическото семейство.
Още в първите години, след десетоноемврийската промяна, се организира обучение на ръководния състав на БА в учебни заведения на НАТО и на страните-членки. По утвърдени програми се пристъпи към езиковата подготовка на офицерския състав от въоръжените сили на България. Трудно се гради приятелство и доверие, без възможност за непосредствено общуване.
На изискването на Алианса към страните кандидатки за членство да нямат проблеми със своите съседи, се отговори с конкретни стъпки за задълбочаване на регионалното сътрудничеството и за решаване на някои наследени от миналото спорни въпроси.
Наред с позитивите, плод на подготвителният период за членство в Алианса, са и някои негативи за интеграцията на България в НАТО.
Внушаваният през годините наратив, че НАТО ще ни пази от агресори и завоеватели даде и обратен ефект. Надеждите, че някой друг ще се грижи за нашата сигурност и отбрана способстваха за понижаване на вниманието и грижите на държавата и обществото за Българската армия. По тази причина се допуснаха поредица от грешки в политиката, решенията и действията свързани с реформите на въоръжените сили. Това намери израз в намаляване дела на заделяната част от БВП за въоръжените сили и отбраната на страната. Сред една част от управляващия елит дълго битуваше илюзията, че САЩ ще ни подарят съвременни оръжейни системи, както някога това правеше бившия Съветски съюз. САЩ обаче не само, че нищо не дават даром, ами на обратно, искат закупеното да им се плаща предварително (примерно самолетите F-16 блок 70) и после с години да се чака изпълнението на поръчката. Така България си остана страната от бившия източен блок, в която преобладават оръжия и бойна техника от съветско време.
Членството в НАТО и новите партньори, особено със САЩ, удариха по суверенитета на страната. Започна и набра скорост процес на вземане на решения за България, извън България. Много добре си спомням как в офицерските среди тълкувахме американската помощ за реформи на Българската армия, осъществена от експертната група начело с генерал м-р о.з. Хенри Кифенаар, директор на Главна дирекция по политиката за Европа и НАТО. Групата работи през периода 1998 – 1999 г. и завърши своята работа с изготвяне на доклад в който бяха очертани много подробно параметрите на военната реформа. Този доклад не беше предоставен от генерал Кифенаар на ръководството на Министерството на отбраната. Генерал Кифенаар отпътува за Щатите, носейки със себе си и въпросния доклад. Впоследствие докладът все пак е предоставен на военното министерство на България, (19 март 1999 г.), съпроводен с нарочно писмо на министъра на отбраната на САЩ Уилям Коен. В писмото се казва, че Докладът трябва да се приеме „като пътна карта на българската военна реформа“. И ние естествено изпълнихме голяма част от тези препоръки. Ако спомените за другото вече са избледнели, то не е забравено как се развъртя една балтия, с която се „отрязаха“ главите на хиляди български офицери, старшини и сержанти. Тук няма да навлизам в конкретика на доклада на генерал Кифенаар. Който иска може да се запознае с неговите основните параметри от моята книга „За честта на пагона“. Публикувал съм ги в материала „Политики, визия и стратегии за изграждане на Системата за национална сигурност на демократична България“. За своя труд генерал Хенри Кифенаар получи от президента Петър Стоянов държавна награда. Беше унизително това подценяване на капацитета на Генералният щаб, на командващите и генералитета да преустроят своята армия, та се облегнахме на чужди специалисти, които са много далеч от България и от състоянието на нейните въоръжени сили, да ни кажат какви трансформации и реформи да извършим за да имаме силна и модерна армия.
Годините на подготовка на страната за членство в НАТО ще се запомнят с рязко спадане престижа на службата в армията и сриване честта на офицерския пагон. Темата е дълга и много болезнена. Аз съм я развил подробно в цитираната книга „За честта на пагона“. Тук искам само да наблегна на факта, че българското офицерство изпълни клетвения си дълг към Род и Родина. То не използва силата с която разполагаше за да се защити от чистките на които беше подложено. Напротив, осигури мирния преход към демократично общество. В замяна на това държавата го предаде и изхвърли като ненужна вещ на улицата, без каквато и да е помощ и подкрепа, в условията на кризи, безработица и галопираща инфлация. В тези години се заложи капана на унижението на офицерския корпус, което сега дава своите горчиви плодове.
Поражения имаше и по отношение на ценностната система на българския войник и мотивацията му за служба в армията и съвестно изпълнение на войнския дълг. Свой дан в това отношение имат и българските евроатлантици, които положиха много усилия за замяна на общочовешките и традиционните български национални ценности с евроатлантически такива. Тази подмяна не е безобидна, защото по този начин се посяха семената на националния нихилизъм и чуждопоклонничеството. И в това отношение нямаме основание да се сърдим нито на САЩ, нито на която и да е натовска страна. Това си е чисто български патент внушаван и налаган от така наречените евроатлантици, добре известни на българската общественост от постоянното им присъствие на телевизионния екран.
В периода на подготовката на страната за членство в НАТО се извърши крушение на бойната мощ на Българска народна армия. (БНА) Тук заслужава внимание един факт, който оживено сме коментирали в нашите среди. Става дума за причините за приемане на България в Алианса. Дали очаквания принос на Българската армия за повишаване отбранителната способност на НАТО имаше водещо значение, или това беше стратегическото разположение на България, с оглед противоборството на САЩ с Русия за Черно море и Югоизточна Европа. Ако беше първото нямаше да се срине бойната мощ на България, нямаше, под силен американски натиск, да се ликвидират ракетните войски, нямаше с такъв замах и бързина, под формата на реформи, да се свие армията като шагренова черга и да се съкратят  хиляди офицери.
В това отношение имаше и още една причина. Опитът за пуч на руската армия през месец август 1991 г. показа, че реалната сила е в офицерството и за да не бъде застрашена демокрацията, тя трябва да бъде изтръгната от техните ръце. А сигурният път за това е един – да се отнеме силата, която държавата им е предоставила, чрез уволнение от кадрова военна служба.
Могат да се посочат и други негативни последствия от подготвителния период за интеграцията в НАТО, но и споделеното е достатъчно за да се види, че тези години са оцветени в черно – бял цвят.
Със посочения „товар“ България прекрачи прага на най-силния военно-политическия съюз и навлезе в ерата на евроатлантическата интеграция.

Равносметката: политическа и военна интеграция на България в НАТО (2004 – 2024 г).

Тук ще се опитаме да дадем отговор на въпроса – успя ли България, през изминалите двадесет години, да стане пълноценен член на НАТО, да се интегрира в неговите политически и военни структури и да изгради способности за изпълняване в пълен обем на ангажиментите поети с ратифицирането на Вашингтонския договор. България стана неразделна част от голямото евроатлантическо семейство и получи правото на колективната отбрана. Тя пое обет, че ще изпълнява буква по буква ангажименти, залегнали в договорните клаузи. Правата, задълженията и отговорностите по Вашингтонския договор вървят ръка за ръка.
Двадесет години са достатъчно дълъг период за да може въоръжените сили да придобият необходимите способности за изпълнение в пълен обем на мисията, възложена им от Конституцията на Република България,: „Въоръжените сили гарантират суверенитета, сигурността и независимостта на страната и защитават нейната териториална цялост“ ⁽³⁾
Главната стратегическа цел на отбранителната политика на страната е „…защита на териториалната цялост и отстояване на националните интереси чрез изграждане, поддържане и използване на адекватни на средата за сигурност отбранителни способности и изграждане на оперативно съвместими модерни Въоръжени сили с единна система за командване и управление в мирно време и при кризи“. ⁽⁴⁾
Неизменна цел на държавното и военното ръководство, след приемане на страната в Алианса е, България да изгради „…малка по състав, но мобилна и модерно въоръжена армия“, която да притежава необходимите отбранителни способности и да има постоянна готовност да изпълнява с успех възложените й задачи в национален и коалиционен формат.
Като пълноправен член на НАТО, България работи вече 20 години за интеграцията си колективната система за отбрана.

Национално ниво на политическа амбиция за интегриране на Българската армия в НАТО

В националните стратегически документи е определено националното ниво на политическа амбиция на България за интегриране на въоръжените сили в колективната система за отбрана и сигурност на НАТО.
Основен критерии за оценка степента на интеграция на България в НАТО е до каква степен са постигнати целите на членството в Алианса, какво е състоянието на отбранителните способности на Въоръжените сили и готовността им да защитят националната сигурност.
В „Програма 2032“ се посочва, че „Нивото на политическа амбиция на всяка мисия се основава на конкретни съюзнически отговорности и ангажименти, изпълнението на други национални задачи, свързани със сигурността на страната и осигуряване на разходи за отбрана“.
Показател за вписването в съюзните структури е постигането на политическата амбиция на националното ниво по такива основни въпроси на трите мисии на Въоръжените сили, каквито са:

– хармонизиране на отбранителната политика на страната с параметрите на стратегическата и концептуална рамка на НАТО;
– ефективно и ефикасно функциониране на националната отбранителна система в рамките на системата за колективна отбрана на Алианса;
– изграждане на адекватни, на предизвикателствата на стратегическата среда за сигурност, отбранителни способности, които да са съобразени с националните цели от пакета Цели за способности на НАТО;
– сертифициране на декларираните, в рамките на процеса на отбранителното планиране на НАТО, формирования и поддържането им в постоянна готовност за участие в колективната отбрана;
– осезаем и признат от партньорите принос на България в изпълнение на трите основни задачи на НАТО: колективна отбрана; превенция и управление на кризи и сигурност чрез сътрудничество;
– осигуряване на национален поддържащ елемент за участие в мисиите и операциите на Алианса;
– България – генератор на сигурност в нашия размирен регион;
– принос към националната сигурност в мирно време чрез ежегодно поддържане на над 100 формирования на Въоръжените сили в готовност за изпълнение на задачите по овладяване на кризи и преодоляване на заплахите от бедствия;
– заделяне минимум 2% от БВП за отбрана.

Спомням си, че още при приемането ни в НАТО, във военните среди, се дискутираше въпросът дали нашите въоръжени сили покриват критериите за членство или приемането ни в Алианса е станало единствено по политически причини. Вярна е втората теза, което означава, че вече като членове на Съюза, наред с актуалните задачи, трябва да се наваксва пропуснатото в подготвителния период, а то, особено във военната област, не е никак малко. И действително този негатив впоследствие се оказа от много съществено значение за интеграцията ни в НАТО.
И още един въпрос, който получи грешен отговор. Става дума за сроковете за постигане на пълна интеграция на България в структурите на Алианса. Лансираше се мнението, че много бързо, за 2-3 години ще постигнем политическата интеграция. За военната срокът беше по-дълъг, но се очакваше тя да завърши в рамките до 10 години. Животът опроверга тези оптимистични прогнози.
Анализът на двадесет годишния период на интеграция на България в колективната отбрана показва, че политическите амбиции на национално ниво са изпълнени задоволително по мисиите „Принос към националната сигурност в мирно време“ и „Подкрепа на международния мир и сигурност“ и частично по основната мисия „Отбрана“.

Политическа интеграция на България в НАТО

Северноатлантическият съюз е политически и военен съюз.
Той е политически съюз, защото има за цел да популяризира демократическите ценности и да насърчава сътрудничеството в областта на отбраната и сигурността, да допринася за изграждане на доверие и избягване на конфликти.
Алиансът влиза във функциите си на военен съюз и използва военна сила, когато дипломатическите усилия за предотвратяване и разрешаване на възникнал конфликт застрашаващ отбраната и сигурността на страните – членки не дават резултат.
Като военно-политически съюз, НАТО гарантира сигурността и отбраната на страните-членки с политически и военни средства. Затова говорим за политическа и военна интеграция.
Като политически съюз, Алиансът има сложна йерархическа система от органи, граждански и военни структури, с ясно разграничени функции и компетенции.
България, предприе необходимите мерки за да може нейната делегация в Алианса да изпълнява в пълен обем възложените й задачи. Делегацията, каквато е практиката в НАТО, се ръководи от постоянен представител с ранг на посланик, който представлява правителството в процеса на консултации и вземане на решения. Той се подпомага от политически и военен персонал, който формира нашата делегации към НАТО.
Българските държавни органи и институции използват широк набор от средства за политическата интеграция на страната в Алианса. С политически средства, каквито са консултациите, сътрудничеството, диалога, България участва в процеса на вземане на решения по жизненоважните за Съюза въпроси касаещи мира, сигурността и отбраната на страните-членки. Решенията в Северноатлантическия съвет се вземат с единодушие и общо съгласие. Няма гласуване, няма и решения, които да се вземат с мнозинство. Всяка страна-членка запазва пълен суверенитет и отговорност при вземане на политическите решения.
Успешно протече процесът на интеграция на България в основните гражданско – административни звена на НАТО като политически съюз, каквито са Северноатлантическия съвет, Комитета по планиране на отбраната и Групата за ядрено планиране, които се председателстват от Генералния секретар на НАТО. Те се подпомагат от международния персонал и десетки специализирани, по различни въпроси, комитети, съвети, комисии и други работни органи.
България натрупа опит в работата на политическите структури на НАТО. Нашата делегация участва в разработването на политики, проекти на стратегически, ръководни и работни документи, споразумения за сътрудничество с други организации и страни не членки, на механизми и средства за справяне с възникващи заплахи. От една страна тези органи и структури работят за създаване на институционалната и процедурна основа, предоставяща възможности за консултации и сътрудничество, а от друга – способстват за укрепване на доверието, взаимното разбиране и коалиционна солидарност с отчитане интересите на партньорите.
Оправдано българските власти отделят най-голямо внимание на интеграцията в Северноатлантическият съвет. Той е единствения орган на НАТО, чиито правомощия са изрично определени във Вашингтонския договор. Съветът е най-важния орган за вземане на решения. Той е единствения по рода си форум за широкообхватни консултации между правителствата на страните-членки. Към него са изградени помощни органи, със строго определени функции и задачи, за изработване на политики и подготовката на решения. Два пъти в годината, а може и по-често, Северноатлантическия съвет заседава на министерско равнище, като всяка държава се представлява от своя министър на външните работи или министъра на отбраната. За решаване на особено важните въпроси, както и при възникнали екстрени ситуации, се свикват срещи на най-високо равнище с участие на държавните или правителствени ръководители. На тези срещи се приемат най-важните решения, стратегическите концепции и други доктринални документи. НАТО има интегрирана командна военна структура, която изпълнява политическите решения, които имат военни последици.
България участва в международната дейност на Алианса. Известно е, че той развива ползотворно сътрудничество с около 40 страни – партньори, които не са негови членове, а също и с различни международни организации – ЕС, ОССЕ, ООН и други.
Разгледах по-подробно как изглежда и работи НАТО като политически съюз, за да покажа, че не е така лесно на новоприетите страни да се впишат в този сложен и многопластов по функции и задачи конгломерат от структури и органи на Северноатлантическия съюз. Иска се време за създаване на националното представителство, за подбора на персонала, за неговото обучение и подготовка, за адаптация към условията и процедурите на работа, за да може да се стигне до пълноценно му функциониране.
Счита се, че за България процесът на вписване в политическия компонент на НАТО завършва напълно някъде около седмата година от приемането ни за пълноправен член на Съюза. Публичната информация говори, че българските представители в политическите структури на НАТО се справят успешно със възложените им функции и задачи.

Военна интеграция на България в Северноатлантическия съюз

За разлика от политическата интеграция, пълноценното вписване на България в НАТО като военен съюз, се оказа далеч по-трудна задача.
За 20 години надали сме извървяли и половината път на интеграцията на Българската армия в колективната система за отбрана на Алианса.
Разбира се, че по пътя на интеграцията има и успехи и те не трябва да се омаловажават защото са плод на труда на командирите, щабовете и личния състав на Българската армия.
Като такива могат да се посочат:

– координацията на националния процес на планирането на отбраната с процеса на планиране на отбраната на НАТО;
– приносът към развитието на Командната структура на Алианса;
– участието и успешното представяне на съвместни учения и тренировки на щабове и военни формирования;
– изпълване със съдържание на мисията на въоръжените сили „Принос към международния мир и сигурност. Участие в операции и международни мисии на Алианса, ЕС, ОССЕ и ООН;
– участие в основните съюзни програми и инициативи като например укрепване на сигурността в Черно море и изграждането на адаптирано предно присъствие на НАТО в региона;
– изграждане в България на четири съюзни органа – Щабен елемент за интегриране силите на НАТО; Център за изследване, изграждане и усъвършенстване на способностите на НАТО за управление на кризи и реагиране при бедствия; Национален мобилен комуникационен модул; Бойна група за изпълнение на дейности по усилена бдителност на Алианса.;
– интегриране на стратегическото военно разузнаване в системата на разузнаване на Алианса;
– развитие на двустранното сътрудничество със страните-членки на Алианса и особено със САЩ и други.

Независимо от тези и някои други успехи, интеграцията на армията в приоритетните области на колективната система за сигурност и отбрана буксува и сериозно изостава от плановете и поетите ангажименти. По-конкретно става дума за следното:

Първо: Преди всичко, много тромаво и с бавни темпове протича процесът на пълноценното вписване на Силите на националната отбрана и поддръжката като страна домакин на съюзниците от Източния фланг на Алианса в колективната отбрана на НАТО. Не са налице основания да се смята, че дори се приближаваме към изпълнение на поставената приоритетна задача – системата за отбрана да функционира успешно като подсистема на колективната система за отбрана на Алианса.
Второ: Остава далечен мираж изпълнението на една от най-важните цели на интеграцията в Алианса, каквато е националната амбиция да изградим малка по състав, мобилна и въоръжена с високотехнологични оръжейни системи армия, която да се впише пълноценно в колективната отбрана. От изброените три подцели изпълнихме и дори преизпълнихме само първата – да изградим малка армия. Очевидно останалите две цели ще стоят на „трупчета“ още години. Сериозна грешка на визията за развитие на Българската армия беше поставяне на ударението на подготовката на войските да изпълняват експедиционни, а не отбранителни функции и задачи.
Трето: По тази причина се отлага за неопределено, но не близко времето и другия приоритет – да се постигне оперативна съвместимост на Българската армия с партньорските армии.
Четвърто: Много тревожно стои и въпросът за изпълнение на приетите национални цели за отбранителните ни способности. Ето един показателен пример. В „Програма 2032“ са дефинирани 188 минимално необходими способности на въоръжените сили, за постигането на които държавата ще трябва да осигури 26 милиарда лева. Естествено това няма как да стане еднократно и по тази причина постигането на отбранителните способности се периодизира, като амбицията за първите пет години (2021 – 2026 г.) е да се изпълнят 25 фиксирани способности, а за следващите пет години (2027 – 2032 г.) бройката им да нарасне на 38, или предвижда се за 10 години да се придобият общо 63 способности, което е 20% от дефинираните 188 отбранителни способности. Коментарът е излишен, изводите са очевадни, виновни няма, такива са възможностите на държавата.
Пето: За разлика от приноса към Командната структура на НАТО, (NCS), където запълването на квотите от длъжности приближава 100%, участието в Структурата на силите (NFS) е далече от изпълнението. Сериозно е изоставането по отношение окомплектоването, подготовката, сертифицирането и поддържането в готовност на декларираните формирования по пакета „Цели за способности на НАТО“ за участие в операции (мисии) зад граница и в Силите за отговор. Тази констатация се отнася в най-голяма степен за Втора механизирана бригада, която е афилирана към многонационалната дивизия „Югоизток“, Румъния.

Двадесет години членство в НАТО: позитиви и пасиви за България

Добре известен е смисълът на дълговечната мъдрост „Каквото посееш – това ще пожънеш“. Двадесет години България работи за изграждане на минимално необходимите отбранителни способности на Въоръжените сили за постигане на националното ниво на политическа амбиция.
И сега е подходящия момент да се каже, какво получи и какво загуби България от членството си в Алианса, доволни ли сме от постигнатото и натежава ли в сравнение със загубеното.

Позитиви на България от членството в Северноатлантическия съюз

Анализът на последствията от членството в Северноатлантическия съюз показва, че България, благодарение на интеграцията си в колективната система за сигурност и отбрана, е получила определени изгоди в своята политическа, икономическа и чисто военна област.
Преди всичко, плод на членството ни в Алианса, на положените двадесет годишни усилия, е гаранцията за защитата на националната сигурност и за неприкосновеността на държавните граници. Член 5 на Вашингтонския договор утвърждава солидарността и съпричастността на страните-членки към колективната защита на всяка от тях, когато е подложена на външна агресия. Със всичките условности и двойственост, членството в НАТО допринесе за демонтажа на тоталитарната система и на обслужващата я система за национална сигурност.
Членството в Северноатлантическия съюз изигра много съществена роля за създаване пред света на новия образ на България. В миналото нашата страна беше известна и позната на света като най-верния сателит на Москва, страна на два пъти поискала да става 16 република на бившия Съветски съюз. Думата България за по-голямата част от католическият свят се свързваше с международния тероризъм и опита за убийство на светия отец. По този, разбира се измислен от западните служби, повод на България беше наложена политическа и икономическа изолация. Масло в „огъня“ наля и така нареченият възродителен процес, който по своята същност беше недопустим антидемократичен акт на насилие спрямо една не малка част от българския народ. Всичко това е история. Днес България е демократична държава и независимо от класирането й на последните места в класациите на ЕС по почти всички качествени показатели, тя е добре приета в свободния свят.
Членството в НАТО, ако не така непосредствено и видимо, допринесе за икономически ползи на България. То ни отвори вратите за партньорство в икономическата област със западните демокрации. Способства за подобряване на инвестиционния климат в страната и за увеличаване на чуждите инвестиции в българската икономика. Участието в съвместни проекти и инициативи като …допринася за икономии на бюджетни средства.
В последните години, главно поради войната в Украйна, интеграцията в НАТО съживи родния ВПК, увеличи работните места и доходите на заетите в него.
Налице са позитиви и в духовната област, особено в частта обучение и подготовка на кадри за нуждите на отбраната и сигурността на страната. В колежи, институти и други учебни заведения на НАТО и страните-членки ежегодно стотици военнослужещи и граждански лица повишават своите знания и подготовка за тяхното кариерно развитие.
Членството в НАТО е полезно и с опита, който се придобива в процеса на обучението и по време на съвместната работа в различни органи и структури на НАТО, в хода на учения и тренировки, от научни симпозиуми и конференции.

Негативни последици от членството в НАТО.
Цената на сигурността

Сигурността е обществено благо, което си има своята цена и тя не е никак ниска. Кой не знае, че безплатен обяд няма.
Анализът на развитието на България и на нейните въоръжени сили, в годините на членство в Алианса, показва, че някои негативни тенденции в сектора за отбрана от подготвителния период са се задълбочили, други са преодолени, но пък на тяхно място са възникнали нови такива. Има динамика във функционирането на националната отбранителна система и в нейната интеграция в колективната отбрана на НАТО.
Тук ще посочим някои вредни последици от членството на България в НАТО, които имат по-обобщаващ характер.
С влизането си в Северноатлантическия съюз, България загуби част от националния си суверенитет. Това де юре е нормално и България не прави изключение. Тук по-скоро, както вече съм подчертавал, става дума колко и какви свои функции и права националната държава де факто преотстъпва на ръководството на организацията към която се приобщава (или на лидерстващите в нея държави). У нас има смущаващи неща свързани със загубата на национален суверенитет. Вече свикнахме с приказките от рода на „Да видим какво ще кажат началниците от Брюксел“ или да чуваме от парламентарната трибуна народни избраници да казват, че България е нечии придатък или протекторат. Има и по-крайни твърдения на депутати и не само, че България е станала полу или колония, в която митрополията се разпорежда както си иска. Дълго време у нас се коментира стенограмата от нощното съвещание на ПП „Продължаване на промяната“, на което един от нейните лидери съобщава, че кандидатите за министерски постове, включително и бъдещите ръководители на специалните служби, са съгласувани и одобрени от посолствоТО и посолстваТА. Вече почти никой не се изненадва от признанията, че решенията за България, не се вземат в България.
Двадесет години се оказаха крайно недостатъчно време за излизане на армията от критичното състояние, в което навлезе и поради членството в Алианса. Проблемите на отбраната и въоръжените сили, които се родиха и наслагваха в подготвителния период, не само, че не бяха овладени, но дори се усложниха и задълбочиха, независимо от членството на България в НАТО. Според годишната класация на престижния американски уебсайт „Global Firepower “, който следи армиите на 142 държави и ги класира по бойна мощ, въз основа на 50 критерия, за 2024 г., България заема 62-о място в световната класация и 5-то на Балканите от включените общо 11 балкански страни. Пред нас са Турция, Гърция, Румъния и Сърбия, т.е. всички страни с които граничим изключая Република Северна Македония. За сравнение, по време на Варшавския договор, по някои данни приписвани на ЦРУ, България е била голяма военна сила с която не са могли да воюват армиите на страните от Балканите и половин Европа. Няма официален национален документ поне от последните 10 години, в който, с една или друга формулировка, открито или завоалирано, да не се признава, че отбранителните способности на въоръжените сили са в състояние да изпълняват конституционните задължения „…с ограничения в сроковете и обема на изпълняваните задачи“⁽⁵⁾ Прави впечатление, че за пръв път в „Програма 2032“, тихомълком се внася много съществена корекции в текста на Чл.9 ал.1 на Конституцията на Република България, който регламентира мисията на въоръжените сили. Текстът записан в Програма 2032 има следната редакция: „Въоръжените сили гарантират суверенитета и независимостта на страната в национален формат и защитават нейната териториална цялост в системата на колективната отбрана на НАТО“. ⁽⁶⁾ Голямата разлика е, че „защитата на териториалната цялост“ се осигурява от НАТО, а не от българските въоръжени сили, какъвто е регламента на Конституцията.
През тези години се допуснаха три крупни провала в отбранителната система:

първо – провали се превъоръжаването и модернизацията на въоръжените сили. Никоя от приеманите инвестиционни програми не намери практическа реализация Дълги години инвестиционните програми за превъоръжаване на армията оставаха само на книга. В последно време има промяна в положителна посока главно по отношение на основните инвестиционни проекти на ВВС и ВМФ. Все още обаче я няма на бял свят „Всеобхватната и финансово обоснована програма за инвестиции в отбраната“, която трябваше да се приеме, по решение на Народното събрание от 31 януари 2023 г.
второ: – провали се политиката за хората в отбраната в частта й окомплектоване с личен състав. Армията е в кадрови колапс. Всички предприети до сега опити за излизане от тази ситуация не дадоха резултат. Тъпчи се на едно място, дори в някои отношения ситуацията продължава да се влошава. Няма го чудодейното лекарство за оздравяване на въоръжените сили в кадрово отношение. И тук причините не опират само до чистките в армията и премахване на наборната военна служба, (от 1 януари 2008 г.), макар, че с тези актове се положи началото на кадровия колапс във въоръжените сили. Членството в НАТО не спря системно „надграждане“ в това отношение. Некомплектът в армията се увеличава и в последните години се движи в рамките средно на около 20%. Бъдещето тревожи още повече, защото няма кандидати за офицерската професия. Ето фактите. Националният военен университет „Васил Левски“ информира, че 299 от обявените места за прием на курсанти по военните специализации за учебната 2023/24 година, са останали непопълнени поради липса на кандидати. Това е 78 % от план-приема на курсанти за новата учебна година. От 384 обявени места, попълнени са само 85 места. Меко е да се каже, че това е голям проблем. Това си е направо катастрофа по отношение на желанието на младите хора да се посветят на офицерската професия. ⁽⁷⁾
трето: – истински провал претърпяха усилията за окомплектоването на резерва на въоръжените сили. Неколкократните актуализации на Закона за резерва на въоръжените сили не реши нито един от трупаните през годините проблеми. Окомплектоването на резерва се движи в рамките на около 17%. Ето обяснението, което дава на този въпрос представително социологическо изследване на „Галъп интернешънъл“ проведено в периода октомври – декември 2023 година в 45 държави в света. На въпроса „Ако имаше война в която е включена България, бихте ли се били за страната си“, с „да“ отговарят 30% от българските граждани, с „не“ – 42% и с „не знам“- 28%. За Европейския съюз като цяло цифрите по същия въпрос са съответно 32%, 47% и 21%. Ето как изглеждат числата на деклариралите, че няма да се бият за родината си в Русия – 28%; САЩ -34%; Испания -53%; Германия – 57% и Италия – 78%. Тези числа дават основание да се направи извода, че нарастването на пацифизма е обща тенденция в света.

Твърде висока, и може да се каже кървава цената, заплати България с участието в международни мисии. В годините на демокрацията за 22 години от 1992 г. насам, „…български военни са взели участие в 22 мисии. Те се разпределят така: 3 мисии са критични Камбоджа, Ирак, Афганистан ; 2 са атлантически, 6 са регионални и 11 са периферни…Изводът е, че България е участвала в твърде много мисии и не всички могат да бъдат обосновани като имащи ясна връзка с националните интереси“. ⁽⁸⁾ В тях България даде 23 жертви и десетки ранени. За 20 години в операцията на Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан (ISAF) и в мисията на НАТО „Решителна подкрепа“ взеха участие 42 български военни контингента с обща численост 11 200 военнослужещи. ⁽⁹⁾ В международни мисии до 2022 г по някои данни са участвали над 13 000 души.
Двадесет годишното членство в НАТО, не само не сплоти българското общество около евроатлантическата кауза, а напротив прокара още една дълбока разделителна линия. Този факт се потвърждава и от Годишния доклад на НАТО за 2023 г., представен от неговия Генерален секретар Йенс Столтенберг, публикуван на официалния уебсайт на блока на 14 март 2024 г. В него се посочва, че 56% от българите биха гласували страната да остане в НАТО, а 30% са на обратното мнение. Колкото и да е по-нисък този процент в сравнение с данните на някои авторитетни социологически агенции, той все пак е показателен, защото Генералния секретар на НАТО в официален документ признава, че една трета от българските граждани желаят България да излезе от Алианса.
Свидетелство за това разделение на българската нация е отношението към войната в Украйна и помощта оказвана от България на УВС за справяне с руската армия. Пак ще се позова на цитирания Годишен доклад на НАТО за 2023 г. В него се посочва, че 22% от българите силно подкрепят оказването на помощ на Украйна, а 23% също подкрепят тази политика на Съюза, но умерено, или общо 45% са „за“. На противоположното мнение са 34%, които са „силно против“ и 16% са „донякъде против“, или съвкупно 50% от българските граждани не одобряват подпомагането на Украйна, т.е. и тук има раздвоение на общественото мнение и от двете страни на бариерата стоят почти по равен брой поддръжници. Това от една страна. По тревожното, в контекста на войната в Украйна, е опасността от непосредствено включване на България във въоръжения конфликт и превръщането й от прифронтова във фронтова държава. Става все по-вероятно на територията на България да се развият евентуални бойни действия с Русия. Ние активно участваме в милитаризирането на Черноморския регион. Вече взехме страна във войната с помощта, която оказваме на Украйна. Развръщането на съюзни войски и елементи на Командната структура, на бази и инфраструктура на НАТО на наша територия, плановете за развръщане на бригадна бойна група, щаб на дивизия и на системи за противовъздушна и противокорабна защита говорят за подготовка за война. Тази ескалация има и още един много съществен аспект. Моят анализ дава сериозни свидетелства, че с предприеманите мерки България подкрепя американската концепция за Черно море, без да отчита как това се отразява на българския национален интерес, дали е в хармония, или по-скоро се наблюдава дисхармония между интересите на двете страни.
Волю или неволю България даде своя „дан“ Алиансът да започне война с Русия, която неминуемо ще прерасне в световна термоядрена вълна. Нашето евроатлантическо мнозинство и „Партиите на войната“ манипулират общественото мнение и скриват от гражданите истинските последствия от ядрената война. Ето какво каза Генералният секретар на ООН Антониу Гутериш на заседание на Съвета за сигурност, посветено на неразпространението на ядрени оръжия, състояло се на 18 март 2024 г.: „Събрали сме се днес в момент, в който геополитическото напрежение и недоверието покачиха риска от ядрена война до най-високото му ниво от десетилетия…Часовникът на апокалипсиса тиктака“. ⁽¹⁰⁾
Членството в НАТО има отрицателни последици и върху отстояването на българската идентичност, на българската история, език, бит, обичаи, традиции, ценности. Ушите ни проглушиха с измислените евроатлантически ценност, които не са нищо друго, освен традиционните общочовешки ценности.
Не се вижда какво печели България от скъсването на отношенията си с Русия, само защото нашите сегашни натовски приятели я считат за неприятел и враг. За по-голямата част от българския народ остават неразбрани и непонятни неистовите усилия на евроатлантиците да скъсаме всякакви отношения с Руската федерация. Борбата със „зловредното руско влияние“ водим на политическия, икономическия, финансовия, дипломатическия и чисто военния фронт.

Поглед върху бъдещето на НАТО „План Б“ на България

Темата за бъдещето на НАТО не е вече тема табу. Покрай войната в Украйна и президентските избори в САЩ се води оживена дискусия за съдбата на Алианса. В нея участват геополитици, политици, дипломати, журналисти, военни и световни лидери. Чуват се мнения, че Съюза е безценен за Европа и без него не може да има европейската сигурност. Стоящите на противоположното мнение привеждат аргументи, че въпросът вече не е дали НАТО ще се разпадне, а колко скоро това ще се случи. Мненията са разнопосочни, но дискусията има един общ знаменател, и той е, че бъдещето на Северноатлантическия съюз не е безпроблемно.
Прогнозите за бъдещето на Северноатлантическия съюз са рисковани и могат да се окажат изцяло погрешни. Обстановката в света е динамична и въпреки, че тенденциите за развитието на човешката цивилизация са ясно очертани, никак не е изключено да настъпят и сериозни изненади. Ето един пример в това отношение. В интервю за списание „Икономист“, дадено на 7 Ноември 2019 г., френският президент Еманюел Макрон направи следната оценка на състоянието на Алианса: „НАТО преживява мозъчна смърт, европейците се намират на ръба на пропастта и вече не могат да разчитат на военната защита на САЩ“. Само три – четири години след това, в резултат на войната в Украйна, САЩ успяха да сплотят Съюза, да го разширят като привлекат в него доскоро неутралните Финландия и Швеция и днес, Северноатлантическият съюз не само, че не се намира в мозъчна смърт, но изглежда по-жизнен и работещ в интерес на своите членове.
Бъдещето на НАТО е трудно за прогнозиране, защото то зависи от твърде много фактори и обстоятелства. В настоящия момент, определящо значение за съдбата на Алианса, има войната в Украйна, коя от противостоящите страни ще излезе победител и как ще изглежда поствоенното устройство на света. Важно значението има и въпросът колко скоро Китай ще спечели съревнованието с Щатите в икономическата сфера и ще се утвърди ли като най-силната икономика в света. Това се отнася и за превъзходството във военната сфера и особено по отношение на ядрената триада. Във всички прогнози трябва да се отчита и влиянието на евентуална промяна по върховете на американската държава. Наскоро, в свой доклад, експрезидентът на САЩ и кандидат за нов мандат Доналд Тръмп заяви: „ И накрая трябва да завършим процеса, който започнахме по време на моята администрация за фундаментално преосмисляне на целта и мисията на НАТО“.

НАТО: утре и за в бъдеще

Съществуващата неопределеност на световния ред, след приключване на войната в Украйна, а също и по отношение на сроковете за установяването на многополярен свят, не са за пренебрегване, но не са и пречка да се направят определени прогнози за бъдещето на НАТО.

Първо: Може да се прогнозира, че НАТО ще укрепва, ще става все по-силен и ще се разшири в Азиатско-тихоокеанския и Близкоизточния региони.
Този сценарии е възможен при победа на САЩ, НАТО, ЕС и колективния Запад във войната в Украйна, което е малко вероятно да се случи. При този сценарии е вероятно Алианса да излезе от територията на Европейското пространство и да се разшири в други географски райони. Теоретически съществуват три възможности, които могат да станат реалност по отделно или в комплект.
Тези хипотетични възможности са:

– НАТО се разраства и става световна организация;
– НАТО изгражда филиал в Индо-тихоокеанския регион. Възможно е негова неразделна част да стане формирания през 2021 г. военен съюз АУАКС. Възможно е да се създаде и нов блок в който да се включат Япония, Южна Корея, Нова Зеландия и някои други страни;
– НАТО изгражда свой филиал в Близкия изток. Основа на същия може да бъде Израел, като се привлекат и някои арабски страни.

Всъщност тук иде реч за възстановяване под нова форма на съществувалите през втората половина на ХХ-я век военни съюзи.

Второ: НАТО ще изпадне в тежка кризисна ситуация, която може да бележи неговия край.
Това може да се случи при победа във войната на Русия, при което Украйна капитулира, или търпи поражение и моли за мир. Поражението на Украйна е и поражение на САЩ и НАТО, които застанаха на страната на Украйна и я подпомагаха всестранно.
При един такъв сценарии настъпват революционни промени в глобалната среда за сигурност и световния ред. Възможно е ново, поствоенно устройство на света и преразпределение на сферите на влияние. Може да се очаква изграждане на нова глобална система за сигурност и установяване на многополюсен свят с три полюса – САЩ, Китай и Русия. Дълбоките промени няма да подминат ООН и нейния Съвет за сигурност.
В този случай е напълно възможно Алиансът да се разпусне.

Трето: В НАТО могат да настъпят сериозни трансформации и реформи, които да променят неговия статут и обхват, дори и съществуването му в досегашния вид.
Тази дълбока промяна може да стане реалност при затягане на войната в Украйна и превръщането й, временно или трайно, в позиционна война на изтощение. При тази ситуация може да се стигне до примирие, успешни или неуспешни преговори за подписване на мирен договор, или да се стигне до замразен конфликт за неопределено време. При подобно развитие на нещата е възможно, по съображения от стратегически характер, САЩ да се оттеглят от Европа и да преразгледат участието или приносът си към НАТО.
До подобна ситуация може да се стигне и при евентуално победа на Доналд Тръмп в предстоящите президентски избори. Ако той изпълни декларираните си намерения да спре войната в Украйна за 24 часа и да осъществи каузата „Америка над всичко“, Щатите може да изтеглят американските войски от Европа и да преразгледат членството си в Алианса.
Бъдещият нов стар президент на САЩ може да остави страната в Алианса, но без гаранции, че при всички случаи ще се прилага чл.5 на Вашингтонския договор. Не е за изключване и възможността Щатите да прекратяват членството си в НАТО.
Ако се стигне до вариант САЩ да излязат от Алианса, е възможно:

– Северноатлантическия съюз да се трансформира в чисто европейска военна организация. Изглежда за западните лидери това не е нещо ново. От години се говори за европейска отбрана, която да е независима от САЩ;
– възможно е да се стигне и до основаването на нов европейски военен съюз, защо не и с участието в него на Русия;
– не трябва да се изключва и вариант вместо общ военен съюз, да се сключват двустранни договори за военно-техническо партньорство и взаимна защита.

И четвърто: Безпредметно е да се говори за бъдеще на НАТО, ако се стигне до Трета световна термоядрена война.
При ескалация на войната в Украйна и прерастването й в голяма война между НАТО и Русия, може да се стигне до Трета световна термоядрена война, която ще унищожи човешката цивилизация.
И тук възниква един много съществен и от принципен характер въпрос, който не трябва да се подминава с лека ръка. А той е – не се ли подценяват от западния елит последствията от ядрената война?

Ето някои реални факти в противовес на манипулативните тези и изказвания по отношение на ядреното оръжие. В представена от агенция „Ройтерс“, на 16 март 2024 г. информация на Федерацията на американските учени (ФАУ), се посочва, че Русия е супер ядрена сила, която разполага, с най-голяма наличност на ядрени бойни глави в света – общо 5580, потенциал с който „…Москва е в състояние да унищожи света, и то няколко пъти“. ⁽¹¹⁾ Тази оценка се споделя в Доклада на Директора на националното разузнаване на САЩ, цитиран на 11 март 2024 г. в „ Newsweek “: „Москва все още държи най – големия и най-разнообразен запас от ядрени оръжия “. А ето какво заяви президентът Путин в интервю за телевизия „Русия-1“ и Информационната агенция РИА в навечерието на президентските избори, в отговор на въпрос дали страната действително е готова за ядрена война, : „От военно-техническа гледна точка ние, разбира се, сме готови за ядрена война…Оръжията съществуват, за да се използват“. ⁽¹²⁾ Цифрите са ясни, коментарът е излишен. Войнолюбците си играят със съдбата на хората и на човешката цивилизация. Може би това да се дължи и на обстоятелството, че сегашните западни лидери не знаят какво значи световна война. Те не са воювали. Техните бащи също не са воювали. Ако знаят нещо за войната, то е от историята, която години наред упорито се пренаписва. Но има и нещо още по-лошо. Дядовците на някои от днешните западни лидери ( Урсула фон дер Лайен, Аналена Бербок) са носили униформите на хитлеристки офицери и вероятно техните внуци искат да осъществят несбъднатата им мечта да победят и завладеят Русия.

България с „План Б“ в случай на разпускане на НАТО

Днес България залага и разчита на Вашингтонския договор за осигуряване на своята отбрана и сигурност. И в тази посока са насочени усилията на държавното и политическото ръководство на страната. Северноатлантическият съюз, по силата на чл.5 от неговата Харта, е гарант за защитата на териториалната цялост на Република България. И нашата страна дава своя принос за развитие на отбранителните способности на Алианса и на неговата готовност за отговор на потенциална заплаха срещу която и да е страна – членка.
Известно е, че чл.5 е крайъгълен камък на Вашингтонския договор. Без чл.5, НАТО няма да е това, което е до сега. Та нали точно заради тази договорна клауза, страните – членки са станали част от този военен пакт. Те, заради гаранциите за военната си защита, са се съгласили да се лишат от част от държавния си суверенитет. Основателни са въпросите за какво ни е членството в НАТО без чл.5.
Заслужаващи внимание политици, бивши държавни ръководители и експерти, заговориха, че се върви към промяна на чл.5 от Хартата на НАТО. Подобни изявления вече направиха и представители на американския елит и европейски лидери. Френският президент Макрон, а след това, в негова подкрепа и други европейски политици и високопоставени военни, подеха идеята, че отделни страни членки на Алианса, могат да изпратят свои войски в Украйна по решение на националните правителства. Така се зароди дискусията дали при ответен удар по тях от руска страна, трябва да се задейства чл.5 на Хартата на НАТО, или това е друга ситуация извън договорните ангажименти. По този въпрос мненията са разнопосочни. Американски международници споделят мнението, че подобна стъпка не попада в ангажиментите по чл.5.
И ето още един хипотетичен въпрос за нас, българите – Какво правим като държава, ако поради някакви причини, не само се обезсили чл.5, но и се разпусне НАТО, с което автоматически се затваря неговия защитен чадър над България и ние отново изпадаме в патова ситуация.
За добро или за лошо, подобен „мач“ вече сме играли при разпускането на Варшавския договор. Помни се колко светкавично се развиха тогава събитията и как почти никоя държава – членка нямаше готов план за действие. Макар САЩ и големите западни сили да работеха от години за разпада на СССР и Варшавския договор, събитията се развиха така скоротечно, че не само ние, ами и те изпаднаха в проблемна ситуация и то не само около ГДР и обединението на Германия.
Има и други примери, освен Варшавския договор, на саморазпускане на военни пактове. Преди него се разпуснаха и други два военни съюза.
През 1954 г, по инициатива на САЩ като част от доктрината „Труман“, се създава Организацията на договора от Югоизточна Азия (СЕАТО), военно-политически съюз известен още като Манилски пакт. Той беше замислен и създаден с цел да бъде азиатска версия на Северноатлантическия съюз. В него влязоха САЩ, Великобритания, Франция, Австралия, Нова Зеландия, Пакистан, Тайланд и Филипините. СЕАТО беше разпуснат на 30 юли 1977 г.
През 1979 г. спря да функционира и Организацията на централния договор (СЕНТО), наричан още Багдадски пакт, военно-политическа организация в Средния и Близкия изток. Тя беше създадена през 1955 г. В нея участваха пет държави – Великобритания, Ирак, Иран, Пакистан и Турция, като САЩ участваха в работата на неговите основни комитети.
Едни военни съюзи се разпускат, други, в отговор на нововъзникнали заплахи, се създават. В средата на септември 2021 г се роди нов военен пакт, Тристранното обединение АУКУС (AUKUS), който обедини усилията за сигурност на САЩ, Великобритания и Австралия в Азиатско-тихоокеанския регион. Международните наблюдатели определиха този военен съюз като новият антикитайски алианс на САЩ.
Както няма вечни империи, така няма и вечни военни съюзи.
Така стигаме до НАТО. Той е вече на 75 години. Ако направим сравнение с жизнения цикъл на човека, може да се каже, че Алиансът е вече в старческа възраст. Това не е само моя констатация. В навечерието на честванията на 70 годишнината на НАТО, Доналд Тръмп, като президент на Щатите, по повод неизпълнение от съюзници на бюджетните изисквания заяви, че „военният блок е остарял“. А човек в старческа възраст е в зенита на своя живот. Това не са някакви намеци, а плавен преход към посочване на някои фактори, които пряко влияят на дълголетието на НАТО.

Такива са:

– развитие на войната в Украйна;
– новия световен ред;
– установяване на многополюсен свят;
– вътрешните социални проблеми на САЩ и изпълване със съдържание мотото на Тръмп „Америка над всичко“, ако той спечели президентската надпревара;
– икономическите и финансовите проблеми. САЩ са най-задлъжнялата страна в света. Нейният външен дълг възлиза на 34 трилиона долара;
– определянето на Китай като най-голяма заплаха за американската доминация в света и пренасочване на усилията към Индо-тихоокеанския регион и други.

Ситуацията в глобалната среда за сигурност е толкова динамична и изпълнена с такива неизвестности, че, си заслужава да се мисли за необходимостта от „План Б“ за защита на националната сигурност когато Алианса няма да го има.
Поставям този въпрос с пълното разбиране, че е твърде деликатен и е абсурдно държавните власти и институции да го коментират публично. По същите причини не се коментира и въпросът, дали може да възникне потенциална заплаха за България от страна, различна от Руската федерация. Деликатността на властите е разбираема. Тя заслужава подкрепа. Експертите обаче имат право да питат и да поставят неудобни въпроси в публичното пространство.
Анализът на политиката по сигурност и четенето между редовете на националните документи от областта на отбраната и въоръжените сили, не създават усещане, че държавата мисли и има „План Б“. Ние нямаме национална доктрина, очевидно нямаме и визия за действие в пост натовска ситуация. Ако този въпрос не е стоял на вниманието на органите за стратегическо управление на системата за национална сигурност, то те трябва да се замислят сериозно по една такава идея.
Вече разгледахме вариантите за развитие, трансформации и реформиране на Алианса, както и крайният хипотетичен вариант, той, в обозримо бъдеще, да се разпусне. България трябва да има планове за реакция при всеки един от посочените варианти. Тук ще разгледаме само специфично звучене за България на два от споменатите варианти.
Вариантът при който Украйна губи войната, допуска руските войски да навлязат дълбоко в украинска територия и тя капитулира, означава поражение и за САЩ и НАТО. Няма как Щатите да се дистанцират от участие в прокси войната в Украйна. Интересен е въпросът когато се седне на масата на преговорите за подписване на мирен договор, дали САЩ ще са от страната на загубилите войната и ще носят ли отговорност за разрушените селища и стотиците хиляди жертви по бойните полета. При този вариант, както вече стана дума, може да се стигне до нова Ялта, преразпределение на сферите на влияние между великите сили и установяването на нова глобална система за сигурност. Ако има такава ситуация и България се завърне в руската сфера на влияние, може да се очаква, виновниците за погрешната политика по отношение войната в Украйна и тези които взривиха българо-руските отношения, да седнат на подсъдимата скамейка. Така се е процедирало и след двете световни войни.
И второ. Вече разгледахме вариантите за после военно устройство на системата за сигурност в Европа и света. Може да се мисли за приобщаване на България към нов отбранителен съюз на държави от Югоизточна и Централна Европа или за такъв с по-малък пространствен обхват като например само за страните от Балканите. Не трябва да се изключва и възможността за сключване на двустранни договори за сътрудничество и взаимна военна помощ със страните от Югоизточна Европа и Черноморския регион. По тези въпроси трябва да се мисли сега, да се строят мостове за сътрудничество, а не да се разрушават вече построени такива, заради чужд интерес.
Разгледаните варианти са нищо повече от едни хипотези. Те може въобще да не се случат, но за всеки случай трябва да се имат предвид. Ние трябва да се готвим за зима, пък ако дойде лято, ще се радваме на „хубавото време“.

* * *

Честването на 75-та годишнина на Северноатлантическия съюз и 20 години членството на България в Алианса е подходящ повод за равносметка. И основният въпрос в това отношение е – Стана ли България, след 20 години пълноправно членство в НАТО, по-сигурно място за живеене в сравнение с първите години на демокрацията. И още – Има ли днес българския народ основание да се страхува за сигурността и бъдещето на своята Родина. И отговорът на тези въпроси от всеки непредубеден и добре информиран български гражданин ще бъде, че днес живеем в несигурно време, време бременно със сериозни предпоставки и заплахи за България и световния мир.
За тази кризисна предвоенна ситуация, без да пренебрегваме някои от обективни дадености, НАТО има своята безспорна „заслуга“. В контекста на войната в Украйна, той се превърна в инструмент на САЩ за сдържане на Русия и запазване на тяхното световно господство.
В тази връзка, точно поради членството ни в НАТО и участието в колективната отбрана, може да превърнем България във фронтова държава, на чиято територия да се разгърнат бойните действия срещу Руската федерация. Риторичен е въпросът кой и защо, не дай си боже, ни въвлича в това жестоко кръвопролитие.
В тази ситуация, подготовката и честванията на двата празника допълнително изостря конфронтацията в разделеното българско общество и ожесточава противоборството между евроатлантици и патриоти – националисти.
Днес, когато България, повече от всеки друг път, се нуждае от сплотяване и единение на нацията, нека си припомним думите-завет на Апостола на свободата Васил Левски, който напътстваше: „ Кажи ти, Байо, моите и аз твоите кривици, па да се поправим и заедно да вървим, ако ще бъдем хора“.

Използвана литература
1. Решение на Министерския съвет №77/01. 02. 2024 г.
2. Вж. „Буш – старши и Горбачов прекрояват света в Малта“, Марица бг., 3 декември 2018 г.
3. Конституция на Република България, обн. ДВ, бр.56/13 юли 1991 г., чл.9, ал.1
4. Програма 2032,приета с Решение на НС от 11. 02. 2021 г., обн., ДВ, бр. 13 от 16. 02. 2021 г.
5. Пак там, с. 10
6. Пак там, с.11
7. „НВУ „Васил Левски“ обяви допълнителен прием на 299 курсанти“, БНР, 10. 08. 2023 г.
8. Вж. Слатински, Н. „Участие на България в задграничните военни мисии“ (втора част), Home Dev, Февруари 2, 2014г.
9. Вж. Тема 2, Участие на Въоръжените сили в операции и мисии извън територията на страната, НВУ „Васил Левски“.
10. Гутериш, А. „Човечеството няма да преживее продължение на „Опенхаймер“, Медиапул., бг, 19 март 2024 г.
11. Вж. „Какво е ядреното въоръжение на Русия и кой го контролира“, Днес бг, 15. 03. 2024 г.
12. „Путин предупреждава: Русия е готова за ядрена война“, Медиапул бг, 13 март 2024 г.

Анализът е публикувана с изключителни права от автора. Всички права запазени.
Възпроизвеждането на целия или части от текста става след изрично писмено разрешение от редакцията на БРОД за България.