В името на демокрацията „Майданът“ стана основна форма на искане на властта. Бяхме свидетели на „Арабската пролет“ през 2010 – 2011 г, „Евромайдана“ в Киев от 2014, „Кадифената революция“ в Армения от 2018 г., „Жълтите жилетки“ във Франция от 2018 г., тази година Майдана в Грузия. Днес сме свидетели на Майдан в Сърбия.В края на ноември студентски протести в Сърбия блокираха висшето образование. Окупирани са 62 факултета на пет държавни, един частен университет, и на четири висши професионални училища в Белград, Нови Сад, Ниш и Крагуевац.
Към блокадите и спирането на учебните занятия се присъединиха възпитаници на някои гимназии.
Повод за студентските протести е трагедията, която се разигра в Нови сад на 1 ноември 2024 г., когато бетонна козирка на ж.п. гарата се срути, причинявайки смъртта на 15 души. Всеки ден, в 11:52 часа, студенти блокират кръстовища за 15 минути, отдавайки почит на жертвите.
Студентите поискаха да бъдат публикувани всички документи, свързани с реконструкцията на козирката. Настояват за арести и присъди, като обвиняват прокуратурата в мудност. Стрелите са насочени и към централната власт – според протестиращите тя е корумпирана и безотговорна. Издигат се лозунги за оставка на президента Александър Вучич и за нови избори.
Над 1000 преподаватели и учени подписаха петиция в подкрепа на студентите, а артисти от Сръбския национален театър, учители и селски стопани също изразиха солидарност с протестиращите.
Тези събития напомнят за студентските протести в Сърбия от 1996-1997 г., които доведоха до падането на Слободан Милошевич.
По конкретния повод, който отключи масовото студентско неподчинение, сръбската власт се постара бързо да удовлетвори афишираните искания. Арестувани бяха 11 души. Горан Весич – министър на строителството, транспорта и инфраструктурата, подаде оставка на 5 ноември. Томислав Момирович – министър на вътрешната и външната търговия, също подаде оставка на 20 ноември, явно воден от разбирането за колективна отговорност. Йелена Танаскович – генерален директор на „Железопътна инфраструктура на Сърбия“, подаде оставка на 21 ноември. Анита Димоски – заместник-министър на строителството, транспорта и инфраструктурата, беше освободена от длъжност на 30 ноември.
На 13 декември сръбското правителство публикува 128 документа, свързани с рухването на бетонната козирка на жп гарата в Нови сад. В рамките на разследването до момента са изслушани над 100 души, свързани пряко или косвено с трагедията.
Обществото обаче не се успокоява, напротив – блокадите се увеличават и в протестите се включват все повече хора.
Мощната обществена мобилизация в Сърбия не е от вчера. През 2023 и 2024 г. в Сърбия се проведоха мащабни протести под наслов „Сърбия срещу насилието“. През декември 2023 г. улицата излезе срещу „автократичната политика на президента Александър Вучич“. Демонстрантите обвиниха управляващата партия в изборни измами и настояха за нови избори. Това бяха най-масовите антиправителствени протести от 20 години насам. През 2024 г. в Сърбия имаше масови протести и срещу добива на литий.
Дори страничен и епизодичен поглед може да улови, че политическата опозиция в Сърбия се държи истерично. Дали поводът ще бъдат криминални престъпления, или определен закон, или бюджетът – тонът винаги е „горно До“. Най-пресният парламентарен пример е от 25 ноември, когато депутати от опозицията се сбиха с министри при обсъждането на бюджета за 2025 г. „Вучич да се маха!“ – нищо по-малко от това не иска в крайна сметка политическата опозиция. А нахъсването на улицата за сваляне на властта е всекидневие.
Особено от страна на много силните там опозиционни медии. Телевизиите N1 и Nova S, всекидневникът Danas, уебсайтът на CINS (Център за разследваща журналистика в Сърбия)… Свързаната със CNN телевизия N1 например е една от най-силните сръбски медии. В моменти на социално напрежение тя е и най-гледаната медия.
Външният натиск срещу официалната сръбска политика е чудовищен. Колективният Запад не иска да прости две неща – отказът на Сърбия да въведе санкции срещу Русия и непризнаването на Косово. Няма ден, в който да не се напомни на Сърбия, че тя няма как да стане член на Европейския съюз, ако не „синхронизира своята външна политика“ с тази на Брюксел. Включително на последното издание на срещата на върха „ЕС – Западни Балкани“ на 18 декември, на което беше приета т.нар. Декларация от Брюксел. В нея на тази „синхронизация“ бе отделено специално място. Разбира се, тук непременно се слагат красиви думи, като „съответствие с европейските стандарти и ценности“, а русофобията получава елегантното име „ограничителни мерки на ЕС“.
В казуса „Косово“ е същото извиване на ръце. ЕС го прави индиректно – чрез Албин Курти, т.нар. „министър председател на Косово“. Няма ден, в който да не се упражнява тормоз над сръбското население в Косово. Дали ще бъдат проблеми с регистрационните табели на личните автомобили, или отказ да се приемат сръбски динари, или постоянно претърсване на сръбски жилища, или блокиране на сръбски социални и образователни институции, няма значение – всеки тормоз влиза в употреба. А западните политици или си затварят очите, или размахват пръст на Сърбия. На 29 ноември например, когато експлозия повреди канала Ибар-Лепенац в Северно Косово, нанасяйки огромни щети на електроснабдяването и водоснабдяването, германският депутат Михаел Рот, председател на Комисията по външни работи в Бундестага, побърза да заяви: „Ако се потвърди, че Сърбия има пръст в този инцидент, това би имало сериозни последици за отношенията ѝ с Европейския съюз“. Предупреждение, което не се основава на никакви факти.
Май всичко се случва по учебник – обвинения в корупция, засилващ се медиен натиск срещу властта, хиляди граждани по площадите, блокиране на кръстовища, блокиране на учебни заведения, непримирима парламентарна опозиция…
Майданът в западната ни съседка вече е толкова мощен, че трябва да стане чудо, за да не успее.
Източник: в. „Старозагорски новини“
