Затрогващ расказ за духовния подвиг на йеромонах Игнатий

Дълбок поклон, православна почит и обич към Апостола на свободата

Дълбоко в сърцето на България, сред манастирските ий сли сенките на вековните букови гори се ражда човек с чиста душа и свято призвание. Той не е само революционер – той е Божий служител, който носи в сърцето си клетвата на монашеския обет и кръста на народното страдание. Той е йеродякон Игнатий (Васил Левски) – Апостолът, който не престана да служи на Бога, дори когато избра пътя на мъченичеството на народа си.

Обетът пред Бога и народа

Като юноша младият Васил е привлечен от светостта на манастирския живот. В манастира край Карлово неговта душа се устремява към Небесното, а ръцете му се прекланят в смирена молитва. Но сърцето му гори – не заради земното, а заради онзи кръст, който тежи на цял народ. Когато приема монашеския чин под името Игнатий, той не се отказва от желаниет гне за Свободата и започва да го носи в себе си като страдащия Христос. Клетвата му пред Бога и народа става единна – да служи на ближния, да бъде пътеводител за онеправданитте и да не изоставя чедата на България в техния плен.

Служението на Божия и народния олтар

Но господ не е предопределил за него усамотение. Бог призовава да бъде не само молитвеник, а и жертва за народната свобода. И той, с кръста на гърдите и с меча на истината в ръцете, напуска светата обител, но не изоставя своята святост. Навсякъде, където върви, Дякон Игнатий носи светлината на Евангелието – учи бедните на писмо и четмо, благославя младнците, проповядва за любовта към блиижния, но и за любовта към свободата, която е дадена от Бога и никой земен властник няма право да отнеме.

Божията правда и народното дело стават едно в неговата личност. Той не тръгва да убива, а да пробужда. Оръжията му са словото, делата на милосърдие и мъдростта на истинската вяра. Той изгражда тайни комитети, но не само с меч, а спнадежда и молитва. Във всяко село, в което стъпва, той не само оставя революционна клетва, но и учи народа на добрродетели – да бъдат единни, да се обичат като братя, да се уповават на Бога, но и да защитават правото си на живот.

Гетсиманската нощ на Апостола

Но и Христос бе предаден. И Левски, като нов страдалец, понася всичко безропотно. В студените подземия на Софийския конак, измъчван и заплашван, той не се оттрича от своя път. Не се огъва, не проклина съдбата си. Вместо това, като истински дякон, той се моли. Не за себе си, а за България.

„Господи, в твоите ръце предавам съдбата на моя  народ. Ако е Твоята воля, нека загина, но нека България живее!“

В безсилието на тъмницата той намира сила. В самотата на очакваната гибел – той открива истинската свобода. И когато го  извеждат към бесилото, той върви като мъченик, като нов български Мойсей, който трява да понесе кръста на един цял народ.

Безсмъртието на един дякон

На 18 февруари 1873 година край една гола софийска нива земята се разтърсва. Но не заради смъртта – а заради раждането на една вечна легенда. Дякон Игнатий не умира. Той просто преминава от земното в Небесното, от временния смят в безсмъртието. И неговият образ остава в душите на всички български граждани – като дякон без олтар, като пастир без паство, ни като наяй-вярното чедо на своя народ.

Днес, 152 години след неговото мъченическо страдание, нека не забравяме кой беше Левски. Той не беше само бунтовник, не беше само революционер – той беше духовник, който до сетния си дъх остана верен на своите монашески обети. Остана верен на Бога, на България и  на най-великата истина – че свободата не е просто право, а изпитание на вярата.

Братя и сестри, българи, днес нека си спомним за Левски не само като за герой, а като за народен светец на нашата свобода. Да носим неговия дух в сърцата си, да пазим вярата, да обичаме ближния и да бъдем достойни за неговата саможертва.

Защото Левски не умря – той живее във всеки български гражданин, който вярва в Бога и в своето Отечество.

Източник: tiktok.com