Няма красиви войни. Когато държиш автомат или бойна ракета, не можеш да бъдеш ангел. Но има особени войни. Има войни, които решават съдбата на няколко поколения напред. Такъв е и случаят с тази война, която дълбоко е навлязла в нашата история като Освободителна. Особените условия, в които беше поставено българското племе след турското нашествие, когато България беше в сърцето на европейска Турция – и като снабдител на храни, и като разположение на Балканите на устремилата се към Виена османска Турция, беше ясно, че едва ли ще може със собствени сили, както другите балкански страни, които стояха в периферията на османската империя, ще може да бъде възродена и възстановена българската държава. Често казват, че за да създадеш независима Черна гора или Сърбия, или Гърция, това означава да отсечеш някой от крайниците на османското присъствие на Балканите или в Европа специално. А за България това означава да обезглавиш тази империя. И днес виждам, че нейното присъствие на европейския континент е доста частично, скромно и така се създава идеята за чуждата помощ, тя можеше да бъде предизвикана само с локални усилия.
Когато говорим за българското съучастие във възраждането на българската държава, можем да кажем, че наред с напетите руски войници, летяха от небето и сенките на стотици и хиляди бунтовници и въстаници, книжовници дори, просветители, будители… И това е така незримото на пръв поглед участие на българите в тяхното освобождение. Затова когато говорим за признателност към руските тогава войски, ние не изразяваме раболепие, преклонение или някаква покорна позиция, а това означава, че който не признава заслугите на другите за собствената си история, той я обезсмисля без да иска това. Защото нито една история не може да бъде обявена и обяснена сама за себе си. Винаги има някакво съучастие. Примерно – нима една Америка е създадена благодарение не само на бунтовниците от бившата британска колония, но и с позицията на цяла Европа, която подкрепяше това усилие. Фактически само Португалия подкрепяше англичаните да възстановят своето господство.
Тук ние отдаваме една почит, която в никакъв случай не означава обезсмисляне на нашите собствени заслуги, ние изпитваме едно чувство за общи усилия и обща саможертва, когато отдаваме почит към тези, които проляха кръвта си по балканските хребети, знаейки, че умират не за някаква абстрактна кауза, а за братя православни християни, за хора, които казват „мамо“, „любов“ и „господ“ с една и съща дума. И поради това стотиците паметници на руските войници засвидетелстват нашето отношение към онези, които са дошли тук, за да освобождават свои събратя. В това отношение можем да кажем, че и при най-мрачните, макар и кратки, българо-руски политически разпри никой не каза, че трябва да бъде преименувано, разрушено, преосмислено онова величаво дело, което беше осъществено. Можем да кажем даже в този смисъл, че Русия вършеше една велика европейска мисия, ретроградна Русия фактически изпълняваше духа на европейския модерен национализъм, при което всяка нация имаше право на самоопределение, на държавност и на перспективи. В този смисъл, тази война е възвишена не толкова с пролятата кръв, а с идеята, че едни други личности, хора, етноси трябва да бъдат обособени и да държат ключовете на собствения си дом в собствения си джоб.
В тази си признателност българите осеяха своята земя с руски наименования, което не означаваше, че непременно трябва да следваме всичко, което ни внушава, а често пъти и налага, Русия, а да знаем, че благодарността е част от общочовешките добродетели, общочовешкото усещане за съпричастност. Тук няма никаква враждебност към останали народи, дори и към турците, а едно усещане, най-сетне една средновековна държавност, едно книжовно великолепие от миналото, възстановено и възкръснало, зае мястото си в историята на модерните европейски държави. Ние по този начин показваме, че сме наследници и носители на една европейска модерна национална идея. Затова за костите на руските воини, независимо че там има и финландци, и поляци, и от други националности, ние се прекланяме и затова решихме да кръстим паметника на Александър II – Цар Освободител, който е освободител на крепостните селяни в Русия и осъществител на една идея. Той слага резолюция „Освободить Болгарию“, а не „Покорить Болгарию“. Естествено, че Русия преследва своя път към проливите, но реалните резултати се появяват много бързо и седем години Стамболов показва, че България може да отстоява своята независимост дори и срещу посегателствата на освободителката. Следователно, тези паметници следва да бъдат почитани както досега и следва да бъде напомняно, че напетите ни опълченци също присъстват в тази героична битка и Шипка, фактически, е не по-малко значима по героизъм и себеотрицание, колкото обсадата на Плевен и влизането на освободителната армия в подстъпите на Цариград.
Затова трябва да се помни този подвиг, това себеотрицание и едва ли някой от тези, които са загинали, са мислели, че знамето с руския орел ще бъде забито в Цариград само и само да бъде спечелена една война. Всички са знаели, че това е война за възстановяване на една историческа справедливост. Това можем да кажем като признателни думи, изразени в тези паметници. Повечето имена са славянски, повечето герои са славяни, но има и други, които може би при други обстоятелства са се държали по друг начин с други народи, към нас те са осъществили един велик освободителен акт. Тази война беше особена война, светът беше омерзен от войните от началото на 19-и век, които се водят за обединението на Германия – между Дания и Холщайн, трите войни на Бисмарк. Но тук има една особеност, която беше призната дори във враждебните на Русия вестници, и от Единбург до Петербург са създадени комитети, които играят голяма роля в предпоставките и идейната подготовка за тази война. И когато се вдигат тези паметници, те не са по заповед на Коминтерна и на безусловните русофили, а те са израз на един благодарствен порив на българите, които по този начин могат да имат своя държава и в края на 19-и век България става най-динамично развиващата се и най-значимата държава на Балканския полуостров, която често пъти я наричат ключа към развитието на политическата обстановка на Балканския полуостров, важен компонент на европейската политическа система.
Когато говорим за отбелязване чрез паметниците на това събитие, ние трябва да покажем, че цялата ни следваща съдба, независимо от погромите, независимо от нещастията, които ни сполетяват, ние показваме, че заслужаваме една такава освободителна акция и до 12 – 13 година България беше в един универсален държавен възход. Поклонът, който изразяваме чрез тези паметници, е израз и на цивилизованост, на признание към другите, на увереност, че ние поемаме един път, който рано или късно щеше да завърши в една целокупна България, която за жалост не беше осъществена, но фактът си остана факт – на картата на Европа, политическа и социална, се появява една средновековна традиция, вече трансформирана в модерна държава. Тези паметници свидетелстват за една обща съдба и за едно общо чувство, които, независимо какви превратности по-късно са последвали, свидетелстват за нашето благородно отношение към това, което другите са направили заедно с нас, разбира се, в историята на новата модерна българска държава.
