Известният български журналист, политик и дипломат Иван Гайтанджиев на 3 август навърши 80 години. Ръководен принцип в работата му на всички поприща е мисълта на американския президент Джон Кенеди: „Не питайте какво вашата държава може да направи за вас, питайте какво вие може да направите за вашата държава“. Сред многото поздравителни адреси по повод годишнинаната му прави впечталение този от Антоан Гечев, председател на Държавна агенция „Разузнаване“ (ДАР). Този поздрав силно ме впечатли заради работата на Комисията за разсекретяване на документите и за обявяването на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, чиято работа продължава да предизвиква противоречиви настроения сред обществото заради осветляването на досиетата и на хора, работили за държавата, а не само на доносици. С тази тема започна и разговора ми с Иван Гайтанджиев.
– Г-н Гайтанджиев, как разчитате този поздравителен адрес на председателя на Държавна агенция „Разузнаване“ по повод Вашата 80-годишнина?
– Няма да скрия, че този адрес предизвика у мен много силно удовлетворение, защото това е форма на признание. На това, което е работено за родината, как е работено, защо. Това е своеобразен контрапункт на опита за едни абсолютно абсурдни твърдения и внушения, които се правеха по адрес на хора, които се работили за страната. Наистина е едно признание, повтарям не само за Иван Гайтанджиев, а за работата, за професията, бих казал за делото. Няма нищо по-свято от отечеството. Така че наистина с голямо вълнение и удовлетворение посрещнах това поздравително послание и го приеам като своебразна кулминация на серията от поздравления и публикации. Така или иначе моят юбилей беше и е предмет на определен интерес в обществото, който приемам като някаква форма на признание. (Което се потвърди и от личното обаждане на председателя на ДАР, за да поздрави юбиляра, по време на разговора ни.)
Доброто е добро нещо, ако е добре свършено и в работата, и в професията. А може би интересът е продиктуван от това, че имам доста многопластов, многопланов живот и неизменно свързан с журналистиката.
– На която не сте изневерили и до днес.
– Никога не съм изневерил. Петдесет години се занимавам с нея и за мен тя е вечна професия, тя е благородна професия, тя е отговорна професия и тя е много полезна професия. Така се стече животът, че половин век и повече активно се занимавам с журналистика. Междувременно станах и политик, и народен представител, и обществен деец, и участник и ръководител в различни структури в неправителствения сектор, и партиен деец.
Много сериозен пласт в моя живот заема и дипломацията. Бидейки политик, бях удостоен с честта да бъда назначен за посланик в Египет, както и с една много почетна титла и звание от Лигата на арабските държави – структурата, която обединява и координира действията в областта на външната политика на арабските страни. По иниициатива на лигата бях поканен и утвърден за посланик и на практика бях първият български посланик в Лигата на арабските държави. Получи се една амалгама, една сплав от три пласта, три професии, които взаимно се допълват.
На пръв поглед не е лесно да ги съчетаеш, но очевидно не е невъзможно. Ако човек е подготовен и цял живот неизменно работи и се развива, не е невъзможно. Човек няма таван, длъжен е винаги да се доказва, а за да се докаже, трябва да работи върху себе си, да работи с другите и да засилва и увеличава квалификациите и знанията си. Когато са налице тези условия и факти, става много добра амалгама. Журналистиката, политиката, дипломацията взимно се допълват. Безусловно, бидейки посланик, а това е кулминацията в една дипломатическа дейност, защото имаш големи възможности да работиш за добри резултати за своята държава. Това наистина е основание за удовлетворение. И се надявам тези неща, ако са били добре съчетани, резултатите да са били не много лоши.
– Да се върнем към журналистиката. Съвсем млад ставате политически коментатор и наблюдател в областта на международната политика. Напоследък, като че ли, у нас няма много добре подготвени журналисти в тази област. Може ли това направление да стане привлекателно за повече млади колеги?
– Хубав въпрос за много голяма дискусия – сложен, многопластов въпрос. И отговорът е многопластов и сложен. Бих могъл да говоря и от позицията на личния си опит. Много млад започнах да се занимавам с журналистика, даже не бях завършил висшето си образование, когато реално влязох в тази професия. Паралелно с нея, развивайки се, учейки се в нея, успях и да завърша много солидна специалност – международни икономически отношения (МИО). Добра база, предшествана от английска гимназия, която дава много солидна езикова култура. МИО е многопланова специалност, защото в нея има и икономика, и финанси, и дипломация.
Много млад започнах да се занимавам с журналистика и то с външнополитическа проблематика, защото от много млад имах интерес в тази сфера. Той е не просто интерес, а вътрешна нагласа. Има хора, устроени и имащи интерес към хуманитарните науки, други към точните. При мен се развиха в посока история, дипломация, международни отношения. Когато навлизах в журналистиката, се насочих именно в сферата, в която имах много траен интерес.
Българинът има традиционни интереси и слабост към външната политика, а е интересно, че младата генерация е по-индиферентна на тази тема. На шега се говореше навремето, че българинът много обича да политиканства. Но журналистика не се учи. Човек, който има добра обща култура, кумулирана от много млада възраст, а тя се прави не с четене на учебнци, а най-вече на художествена литература. Нескромно е, но на 16 години вече бях прочел почти целия Достоевски – невероятно сложен автор, защото ме впечатли изключително. Не е литература, това е философия, това е дисекция на човешката душа. Огромни знания дава.
Когато човек е чел, чете, а и трябва да продължи да чете, а не да разчита на това, което е научил като студент и е прочел до 20-годишна възраст. Човек се доказва, докато е жив трябва да се доказва. В този смисъл журналистика не се учи. Ако човек смята, че може да стане добър журналист, следвайки и вземайки си редовно изпитите по журналистика, това не е гаранция, че може да бъде добър журналист, ако няма тази култура. Ако има добра култура, подготвен е със солидни знания в отделни сфери, умее да пише, а да се пише не е само до учене, то е до чувство, до усет, да говориш не е само да можеш да говориш, трябва да умееш да говориш. Всичко това на база на добри знания и съчетано с умение да говориш, да пишеш, прави човек да е добър журналист.
Друго нещо – журналистиката се профилира. Няма журналист пенкилер. Затова съм изключително разочарован, недоволен и като журналист, и политик, и дипломат, и човек, че в нашите телевизионни студия галопира едно стадо от 20 – 30 човека, които се пишат специалисти по всичко, което е абсолютно несериозно. Не може да препускаш от едно студио в друго и днес да говориш защо стават пожарите в България и утре да обясняваш кога ще се срещнат руският и американският президент, а вдругиден да говориш защо в арабския свят е така и така. Това е невъзможно. Това е пенкилерщина, това е всезнайщина. Това не дава нищо полезно за обществото.
Журналистиката се профилира. Трябва да се специализираш и, ако имаш интерес и подготовка в сферата на външните отношения да работиш като журналист, да задълбочаваш своя опит и умения и знания, е нормално да станеш солиден специалист в тази сфера, да станеш анализатор. Сега всеки втори журлист се представя или го представят като анализатора Драган. Какъв анализатор? На какво? Може ли да анализираш всичко? Не можеш. Затова аудиторията не съм убеден, че ги приема този тип всезнайковци, които галопират от студио в студио с добри очи. Е, какъв интерес може да провокира това в младия човек? Една всезнайщина, която на практика не носи компетентност, не носи отговори на въпросите на хората.
– Нещото, което може да провокира този интерес?
– За да има интерес към нещо, той трябва да е провокиран със сериозни разговори. Журналистиката в България, ако говоря за състоянието на журналистиката, за жалост, е далече от това, което трябва да бъде. Всеобщо е мнението и тази мисъл е вярна, че журналистиката е четвъртата власт, защото има колосален потенциал за влияние в обществото. Друг е въпросът в каква посока – дали отрицателна, дали положителна. Ако приемем, че посоката е добра, а обществото се нуждае от точна, обективна, справедлива, честна информация, и че журналистиката се представя такава, а не по някаква поръчка, тогава е в полза за обществото. Защото именно журалистиката е тази, която дава храната за размисъл на обществото и която дава посоките, пояснява и обяснява кое би било добро, кое е полезното, кое е добрата посока. В този смисъл, моята мечта, като човек, който свято уважава журалистиката, дай боже, да достигнем такова ниво, че журналистиката да стане реална четвърта власт.
А не да се защитава тезата, че журналистите вървят след победителите или преди победителите, или с победителите. Журналистиката трябва не да казва ти си победител, ти си загубил, а да помага на хората да се ориентират с обективна, точна информация кой може да получи доверие и да бъде политик и ръководител и лидер на тази държава. Това е голямата мисия на журналистиката. Не е за жалост, но се надявам и съм оптимист, че ще стигнем тази фаза.
– Оценката Ви за съвременната българска политика?
– Процесите в родината са сложни, страшно динамични, те са функция на много тежки процеси в глобален план, нещата не са в розово. Но веднага искам да кажа, че България има огромен потенциал и може и трябва, и се надявам, че ще бъде наистина сериозен реален фактор във формирането на политиката в Югоизточна Европа, защото исторически и реално има потенциал да бъде факторът и гарантът за добри процеси на Балканите.
За жалост, огромен проблем, който много ми тежи, е, че външната ни политика много чуждестранни журналисти, политици и други с пренебрежение определят като йес мен, съгласие с всичко. Това е недопустимо, абсурдно. Външната политика трябва да се опира на няколко основни принципа. Винаги съм стоял зад тях и съм се борил за тях – тя трябва да бъде балансирана, прагматична, предсказуема и достойна. И още нещо – трябва да бъде икономизирана. Имайки тези неща събрани, би било работещо. Но когато още не са ни питали, и ние казваме – йес!, изразяваме безпрекословно съгласие, това има отрицателен ефект. Безспорно големият шанс следва една достойна политика. Големият шанс е на фона на процесите в геополитически план, които се развиват и дано се развиват така, както бих желал аз – многополюсност. Когато има няколко полюса в големите политики, България трябва много ловко, умело, умно, прагматично да не залага на една единствена карта, а да балансира между полюсите и да гони и да търси своя интерес.
– България има ли лидери, които се интересуват от т.нар. национален интерес?
– Въпросът е провокативен и основателен. Надявам се, че има такива. На реална плоскост не се открояват ярко лица, които действат или мислят, поне открито, в посоката, за която говорим. Но се надявам, че ще има. Защото ако няма, ей богу, за какво говорим. Ако няма такива, които да реализират това, България остава без никакво бъдеще, нейното бъдеще ще бъде под един огромен въпрос.
– Най-големият проблем на политиката – българска и световна, според Вас.
– Огромният проблем и на света, и на Европа, и на България, категорично го заявявам – дефицит на лидери. Това е колосален проблем – и в световен, и в европейски, и в български план, дефицит.
Голям проблем в нашата родина е и отсъствието на общост в действията, в поведението и в мислите. Тази конфронтация е страшно опасна. Няма съмнение, че родината се нуждае, и друг изход няма, от единение.
Това не бива да звучи като поетично пожелание, а трябва да бъде реална цел. Не може да стане за миг. Защото на фона на процесите в България – на тотално разединение, на невъобразимо висока степен на корупция, на разпад на големи системи, на отсъствие на логика в действията, води до това състояние.
Аз съм умерен оптимист и вярвам, че това е постижимо, но с един нов екип от лидери на страната. Надеждата ми е в младите, в новата генерация, която неминуемо биологически и логично идва постепенно и неминуемо ще достигне тези параметри, за които става дума.
– Изкушавам се да Ви попитам – имате ли конкретни очаквания от срещата Путин – Тръмп в петък? (Разговорът ни се състоя в навечерието й.)
– Несъмнено това е нещо много важно. Ако някой смята, че от тази среща след няколко дена нещата ще почнат да се решават като с магическа пръчка, това е илюзорно, защото не е възможо. Но това е крачка в добрата посока. Добра крачка в посока добра. Целта трябва да бъде и е, и това е без алтернатива, всичко друго е пълнеж на разсъждения, на тонове, обертонове, нюанси и полунюанси – прекратяване на военните действия. Разговорът е много сложен – защо започнаха тези военни действия, каква е причината, какъв е гинезисът? И то не е предмет на нашето разсъждение.
Но това трябва да е цел и това е целта. Тази цел, ще кажа отговорно от моята позиция на анализатор, се споделя и от Москва и от Вашингтон. Това е осъзнато и добре разбрано. Друг е въпросът на дълбоките интереси. Дали някоя от тези свръхсили желае тези военни действия? Дали искрено желае да бъдат преустановени? Но за мен разбирането, че трябва да се преустановят военните действия, е двустранно и това е без алтернатива и трябва да бъде целта на всички – и малки, и големи. Да се работи в посока за спирането им, защото, излишно е да казваме, че всякакво разширяване и задълбочаване на такива военни конфликти и тежести носят потенциална заплаха за нещо страшно. А то би означавало глобална война, поредна след 80-годишна пауза, която ще бъде последната в историята на планетата.
И Москва, и Вашингтон много добре го знаят и го разбират. И една от причините досега да няма такава война е разбирането им въпреки страхотното съперничество, въпреки чудовищното противопоставяне за тези десетилетия, и студена война и какво ли не. Това разбиране никога не е напускало и Москва, и Вашингтон – че една нова голяма война би била гибелна. Това е моето категорично убеждение. И съм категорично сигурен в това. Това е много, много важно нещо. (Прогнозата се оказа обсолютно точна.)
Умерен оптимист съм. Проблемът е, че Европа не е това, което трябва да бъде. Може би в основата на това е дефицитът на лидери. Казвал съм неведнъж, че Европа се нуждае от нова архитектура за сигурност. Тя няма такава. И докато тя не постигне не само пресечни точки, но и общи позиции на тема сигурност, тя е обречена на разпад. Ако нещата не се развият в посока на изработване на нова система за сигурност в контекста на общата геополитическа картина, това ЕС, това структури общи на Европа не могат да останат и да оцелеят.
Убеден съм, че ще се стигне до това. Защото съвместни действия на държавите от Европа са без алтернатива. Европа сама по себе си е и ще бъде, и трябва да бъде един от полюсите в голямата геополитическа игра – на световна икономика, на световна политика, ако щете военни аспекти. Това е без алтернатива. Европа не може да бъде заложник и да се развива в посоки, които по една или друга причина се предлагат, да кажем от Вашингтон, или пък вътре в самата Европа, където има няколко европейски лидери държави, и те имат една негласна битка кой да бъде лидерът на Европа. Един лидер в Европа не може да бъде на всички останали. Пресечните точки на взаимните усилия и съвместяване с изработена и ясна концепция – това е пътят и това е истината.
– Плановете Ви след 80-ия рожден ден?
– Вече дадох за печат моя книга – „Акценти, въпроси, размисли“. Много мои колеги и приятели ме агитират от доста време да напиша мемоари. Защото съм много богат човек, Един от богатите българи, но на знания, на информация, на опит и на впечатления. Това е моето голямо богатство. Няма да правя мемоаристика, не ми допада. Прецених, че тази книга би била своеобразна мемоаристика. Събирателна сборна книга на всичко най-добро, по моя преценка, което съм създал в моите професии. Най-доброто като анализи, интервюта, филми, откъси от книги, коментари и статитии. Това е хронология на събитията в световен план, както и у нас, но преобладават анализите, свързани с процесите в международните отношения. Тази хронология е моят поглед и моят анализ на събитията и процесите, които са станали и стават в света. Надявам се, че книгата ще бъде полезна и интересна. В зенита на моя живот и творчество работя и по една моя стара идея, въжделение и се опитвам да го финализирам. Книга, която ще се казва „Реалности и тенденции в глобалната политика“ с едно своеобразно подзаглавие – „Ролята, мястото и интересите на България“, опитвайки се да коментирам какви са реалностите, какво може да се очаква в геополитически план и ще разсъждавам къде е мястото и ролята на България и , респективно, как биха могли да бъдат защитавани нейните интереси.
– Трите неща, които ви карат да бъдете оптимист?
– Дълбоката ми вяра, че една от най-големите истини е, че справедливостта рано или късно печели. И още нещо по-метафорично. Имам огромен опит в държавите от Далечния изток, бях 5 години в Китай, 6 години в Япония. Има една древна китайска поговорка: „Това, което трябва да стане, ще стане“. Тя не е самоцелна, тя не е и измислена току-така, защото когато ние сме били по дърветата в Европа, в Китай се е люляла сериозна култура. Подобни мисли и поговорки са квинтесенция на чудовищен многовековен опит. Повтарям – справедливостта е категория, която неминуемо в крайна сметка печели. Вярвам в нея и това ми дава основание за оптимизъм.
Разговора води: Анжелина Велчева
