В разгара на лятото едно съвпадение остана почти незабелязано. Вероятно защото планът за балансиране на публичните финанси, представен на 15 юли от френския министър-председател, прикова цялото внимание. Всъщност с бюджетната си офанзива правителството не си направи труда дори да имитира справедливост. Облагане на болните, намаляване на обезщетенията за безработица, замразяване на социалните плащания, съкращаване на обществените услуги, премахване на два празнични дни и т.н.: цената на голямото европейско превъоръжаване ще платят най-уязвимите… Защото тъкмо от тия окаяни крастави люде иде цялото зло, нали!

По крайнодясната телевизия CNews депутатът от лагера на Макрон Матийо Льофевр се опита на 4 август да подмами електората на Националния сбор, като заклейми „тази система, в която едни хитруват, мамят, а други работят двойно повече, за да я финансират“. Да се прибереш от болницата с такси, когато имаш сили още да ходиш? „Удар с нож в гърба на социалния пакт“, подхвърли той с вид на възмутен. Ден по-рано в Le Parisien министърът на труда Катрин Вотрен, от своя страна, се възмути от мащаба на тази „социална измама“ – 13 милиарда евро! Само дето „забрави“ да уточни, че повече от половината от тях са злоупотребени от работодателите под формата на недеклариран труд. (Във Франция понятието „социална измама“ включва и работодателски злоупотреби – бел. ред.)

Няколко седмици по-рано обаче в публичния дебат се прокрадна съвсем друг тон. На 1 юли сенаторите Оливие Риетман и Фабиен Гай връчиха на Жерар Ларше доклада от свое разследване за това как големите предприятия използват държавните помощи (1). Документ, който още на мига би трябвало да изгори пръстите на председателя на Горната камара. Защото констатациите на парламентаристите – единият комунист, другият републиканец – правят „социалната измама“, от която е обсебена г-жа Вотрен, да изглежда като невинна хлапашка пакост. Всяка година държавата-кърмилница раздава на предприятията над 200 милиарда, често без никакви условия, контрол или оценка. Никой не знае точната сума, тъй като правителството не смята за нужно да води отчет на хилядите схеми, трупани с десетилетия. Според изчисления на самата сенаторска комисия обаче през 2023 г. субсидиите (48 милиарда евро), облекченията за осигуровки (75 милиарда) и данъчните облекчения (88 милиарда) са възлизали минимум на 211 милиарда.

Тези щедри раздавания по принцип би трябвало да служат за поддържане на заетостта, повишаване на конкурентоспособността, развитие на стратегически отрасли. На практика обаче, освен че се отпускат по един лекомислен начин, както отбелязват сенаторите, ефектът им варира между нулев и нищожен. През 2022 г. те бяха подложени на щателен анализ от Лилския център за социологически и икономически изследвания (Clersé), който потвърди, че що се отнася до публичната подкрепа за частния сектор, дори шимпанзе със завързани очи би се справило не по-зле от който и да е министър на Оланд или Макрон (2). Данъчните стимули за намаляване на разходите за труд не възпират работодателите да автоматизират процесите, вместо да наемат работна ръка. Освобождаването от социални осигуровки, насочено към ниските заплати, понижава равнището на квалификация в предприятията износители и улеснява чуждестранните им конкуренти. Що се отнася до „данъчния кредит за конкурентоспособност и заетост“ (CICE – подарък от общо 100 милиарда евро, предложен от 2013 г. от Жан-Марк Еро, тогава министър-председател социалист), той показва, че отрасли, слабо изложени на международна конкуренция – като големите търговски вериги, – предпочитат да увеличават маржовете на печалбата си, вместо да наемат хора или да намаляват цените. „Групата „Ошан“ [Auchan] обяви на 5 ноември 2024 г. намерението си да се раздели с 2384 от своите 54 000 служители във Франция“, отбелязват сенаторите, след като „между 2013 и 2023 г. е получила 636 милиона евро данъчни облекчения и 1,3 милиарда евро намаления на социалните вноски“.

Привилегировани отгоре

ВЪПРЕКИ че не са в състояние да запазят нито заетостта, нито външнотърговския баланс, тези помощи вече са се превърнали в първо разходно перо на държавата: предоставените 211 милиарда евро за година надхвърлят съвкупните разходи за образование, отбрана и обслужване на дълга. Значителна част от това публично финансиране се вижда не като намаляваща крива на безработицата, а като стремително нарастваща крива на частните богатства. Между 2013 и 2019 г. „Карфур“ [Carrefour] е реализирал печалба от 3,6 милиарда евро и е разпределил 2,8 милиарда от тях между акционерите. През същия период групата се е възползвала от 2,3 милиарда евро облекчения по линия на CICE. „АрселорМитал“ [ArcelorMittal], от своя страна, „разпределя средно по 200 милиона евро дивиденти всяка година през последното десетилетие в световен мащаб, докато само във Франция е получила през 2023 г. 298 милиона евро помощи“, преди да обяви съкращения на работни места през 2025 г., отбелязва докладът на Гай и Риетман.

В летаргията на лятото двама играчи разбраха, че дървото на „социалната измама“ няма да може още дълго да крие гората на публичните помощи за дивиденти. Първо самият министър-председател Франсоа Байру, в речта си на 15 юли, предложи държавата да отпуска „по-малко субсидии срещу повече свобода“. Правителствата, които търсят оправдание за строгите икономии, често обещават намаляване на помощите за работодателите, но това винаги е оставало в сферата на политическите пожелания. От другата страна на социалната сцена синдикатите също усетиха експлозивния характер на държавния грабеж в полза на собствениците. В публикувано на 9 август общо изявление срещу проекта за бюджет за 2026 г. основните синдикати, още в първия параграф, съпоставят 211-те милиарда, подарени на работодателите, с жертвите, които се изискват от работниците. Аргументът тежи. И би тежал още повече, ако разсъжденията бяха доведени докрай. Защото публичното финансиране на частните печалби не е поправима аномалия, нито отклонение, което трябва да се коригира: това всъщност е условието, без което пазарната икономика не би могла да оцелее.

Властите в така наречения „свободен“ свят винаги са помагали на предприятията да трупат печалби. Чрез обществени поръчки или под формата на директни субсидии, разбира се. Но също така и чрез осигуряване на стабилна правна рамка, модерни инфраструктури, евтина енергия, квалифицирана работна ръка, а в Европа и известна защита от непредвидени обстоятелства. Частният сектор допринася чрез данъци за изграждането на този ред, който исторически се е оказал неспособен да постигне сам. И накрая, държавата неутрализира или канализира социалните движения, които биха могли да застрашат интересите на собствениците – понякога дори като национализира промишлени отрасли, за да социализира разходите за съкращения, както направиха първите правителства на Франсоа Митеран. Дори когато между 1944 и 1946 г. намесата ѝ включваше национализация на енергетиката, транспорта и кредитирането, съществената част от производството оставаше в ръцете на частния сектор. И тогава вече училищата на властта формираха управляваща класа, която съгласуваше интересите на публичните и частните елити по отношение на техническия прогрес – до такава степен, че лозунгът им „Модернизация!“ скоро стана синоним на социално разрушение (3).

Тази устойчивост обаче прикрива една дълбока промяна. На мястото на индикативното планиране, което върна пазарната икономика в релсите (става дума за петгодишното държавно планиране след войната, ускорило възстановяването и растежа – бел. ред.), през 80-те години се наложи това, което висшите чиновници Жил Карез и Жан-Жак Шабан-Делмас наричат „либерална публична интервенция“. В предговора към тяхна книга бившият министър-председател Реймон Бар – пионер на френския неолиберализъм, изрежда задачите, възложени на публичната власт. Първата от тях? „Държавата трябва да създаде благоприятни условия за формиране на икономически излишък, преди да го разпредели или преразпредели: в това отношение тя трябва да насърчава иновациите, способността на хората да се адаптират, гъвкавостта на икономическите структури; тя трябва да ограничава размера на публичния производствен сектор, да възлага, вместо сама да произвежда, да използва по-скоро стимули, отколкото преки действия или регулации“ (4).

Четири десетилетия по-късно програмата е към края си, „стимулите“ са експлодирали, докато публичният сектор се срива. Сравнението е красноречиво: държавната подкрепа за пазарната икономика съставляваше 2% от БВП в края на 70-те години; 3% през 2000 г.; а днес е над 6% – значително над средното за Европа, нараствайки три-четири пъти по-бързо от социалните помощи (5). След този дълъг следвоенен период вече е неловко да се твърди, че дивидентите компенсират риска на онези, които влагат капитал в едно предприятие. Инвеститорите вече не финансират икономиката, те я плячкосват. Както отбеляза Фредерик Лордон в тези колони преди петнадесет години, „събираните от предприятията капитали вече са с по-ниска стойност от обемите пари в наличност, изсмуквани от акционерите, а нетният принос на пазарите на ценни книжа за финансиране на икономиката днес е отрицателен (почти нулев във Франция)“ (6). През 2017 г. икономисти от Университета в Лил изчислиха „цената на капитала“: „за всяко евро финансиране, получено на акция, предприятията от реалната икономика са изплатили средно 12,62 евро нетни дивиденти за периода 1996–2014 г.“ (7).

И тенденцията се задълбочава. Миналата година, докато всички дружества, котирани на Парижката борса, набраха едва 11 милиарда евро свеж капитал, само компаниите от CAC 40 разпределиха 98 милиарда на акционерите, три четвърти – като дивиденти, останалото – като обратно изкупуване на акции (8). Печалбите, отклонени по този начин от производствените инвестиции, се изпаряват частично в данъчните убежища или в също толкова изкуствените райски острови на показно потребление. Всички политически решения обаче са в тяхна полза: след CICE при Франсоа Оланд, плоският данък върху финансовите доходи, въведен от Еманюел Макрон, максимизира печалбите. Сумите, преразпределяни на акционерите, нарастваха със средногодишен темп от 8% между 2003 и 2017 г.; днес този ръст достига 14% (9).

И именно в тази рамка трябва да се преценяват прословутите 211 милиарда евро годишни помощи за печалбите: те са свидетелство за нормалното функциониране на една система, окончателно освободена от своите окови. Престижът на СССР след победата му над нацистите и международното влияние на комунизма принудиха Европа на свободното предприемачество да започне да предоставя социална защита на работниците. След Освобождението (края на германската окупация, падането на режима на Виши и възстановяването на републиката – бел. ред.) мощното синдикално движение наложи на държавата една оригинална институция, управлявана от самите работници – социалното осигуряване („Секю“) (10). Целта беше „да се освободят работниците от несигурността за утрешния ден“. С възстановяването на производствения механизъм и отпадането на комунистическата заплаха в началото на 90-те години държавата се преориентира – към освобождаване на капиталистите от несигурността за утрешния ден (11).

От Френската публична инвестиционна банка, която компенсира предпазливостта на инвеститорите в авангардните отрасли, до Финансовия инспекторат, чиито кадри отдавна са заличили границата между държавното и частното, цялата административна машина се мобилизира в полза на пазарния сектор и неговите лидери. Финансова криза ли? Държавата налива пари и спасява банките – без национализация. Здравна криза? Държавата плаща „независимо от цената“ – без връщане на производството. Милиардер получил уртикария заради данъчната си декларация? Държавата отстъпва близо 2 милиарда евро под формата на данъчни облекчения през 2024 г. (12) – сумата е близка до тази, която г-жа Вотрен иска да издърпа от получателите на помощи, заподозрени в „социална измама“, които скоро ще бъдат поставени под строг надзор.

Анализирайки тази трансформация на френския капитализъм, изследователите Бенжамен Бюрбаумер и Никола Пинсар отбелязват, че от началото на 2010-те години насам публичната подкрепа за пазарната икономика представлява над 20% от общия обем на частните инвестиции (33% през 2020 г.!), срещу 5% през 70-те години. Успоредно с развитието на тази „помощ“, ставката на корпоративния данък върху печалбите е намалена наполовина от 1985 г. насам. А делът на работодателите във финансирането на социалното осигуряване се е сринал: от 45% през 70-те години до 30% през 2019 г., като работодателските вноски постепенно (и само частично) са заменени с данъчни ресурси, по-специално с общата социална вноска, плащана от всички данъкоплатци. Това постепенно „одържавяване“ на социалното осигуряване („Секю“) поставя социалната защита, някога управлявана от самите работници според нуждите им, в зависимост от бюджетните ограничения: „дефицитът на Секю“ съответства на онази част от нуждите, която Министерството на финансите отказва да финансира.

Още преди министър-председателят да реши да поиска вот на доверие в Националното събрание, протестиращите срещу бюджета му се изправиха не просто срещу един законопроект или дори срещу едно правителство: те се сблъскват с цял един икономически режим.

Режим, който все по-радикално влиза в противоречие със собствените си принципи. Дълго време прикривани като „срамна болест“ на либерализма, публичните помощи за частния сектор днес се носят открито, като медал, спечелен в търговската война: Брюксел излива реки от пари в енергийната, отбранителната и полупроводниковата индустрия – плановете „RePower EU“, „ReArm Europe“, „European Chips Act“. От 2022 г. Вашингтон субсидира собствените си шампиони чрез Закона за намаляване на инфлацията (стотици милиарди долари субсидии за предприятията) и Закона за чиповете (39 милиарда долара, подарени на Intel, Samsung и др.). До такава степен, че Уолстрийт Джърнъл (11 август 2025) се притесни от „държавен капитализъм с американски характеристики“. Международните търговски съперничества, доскоро разпалвани главно от конкуренцията на ниските заплати в Юга, днес се изострят и между държавите от Севера, всяка от които позлатява собствените си частни индустрии.

Тази промяна отваря пролука и предвещава бъдещи битки. В края на 2001 г. влизането на Китай в Световната търговска организация трябваше да доведе до окончателна деполитизация на икономиката: никъде да не остане алтернатива на свободната търговия; навсякъде държавата да се подчинява на пазарите. В началото на новото хилядолетие движенията срещу глобализацията не успяха да спрат тази машина. Безлични, нематериални, неуловими, пазарите не предлагаха никаква опора на протестиращите. Четвърт век по-късно възраждането на либералния интервенционизъм, на изнудваческия протекционизъм и на всеобщата мобилизация на държавата в услуга на частните предприятия бележат края на един цикъл и отварят нови възможности (13). Защото задоволяването на акционерите вече изисква да се използва взривоопасен инструмент: политическата власт, която доминира в икономиката. Тази власт, материализирана, териториално обвързана, осезаема, е предмет на социални и политически борби. Това е същият този инструмент, който неолибералите мечтаеха да обезсилят.