Автор: Елен Ришар
Владимир Путин обвинява западните държави, че са нарушили обещанието си НАТО да не се разширява на изток. Последните оспорват тази теза. Тридесет години след обединението на Германия разсекретените архиви разкриват дипломатическата офанзива, предприета от Вашингтон срещу обезсилената тогава Русия. Европейците са имали резерви, но това не е било достатъчно, за да спрат американския натиск.
За бившия френски министър-председател Ален Жюпе спорът е приключен: „След разпадането на СССР ние направихме всичко, за да приобщим Русия към изграждането на новия световен ред. Параноята на Путин обаче постепенно се засилваше. И днес той е обладан от амбицията да възстанови империята – руската или съветската. Нямаме причина да се бичуваме за това – ние сме жертви на агресията, а не агресорите“ (Le Monde, 11 септември 2025). Според това широко споделяно мнение упреците на руския президент срещу разширяването на НАТО произтичат от пренаписване на историята. Русия не само се била съгласила с придвижването към нейните граници, но дори сътрудничила с Вашингтон и Брюксел, за да извлече от него значителни облаги, дори сама пожелала да се присъедини към Алианса. Ако съюзниците са защитили балтийските държави от руската експанзия, то те, според тази логика, са проявили наивност, като са оставили Украйна на произвола на съдбата (1). Оттук и тяхната стратегия: никога повече да не се доверяват на Русия, а да воюват с нея – докато тя бъде победена или изтощена.
Mary Elise Sarotte, „Нито инч. Америка, Русия и задънената улица след Студената война“, Yale University Press, Ню Хейвън, 2021.
фундаментално изследване за натовската експанзия на изток през 90-те години (2). След като 10 години проучва дипломатическите архиви в своята страна, тази американска историчка изчаква 30-годишнината от разпадането на СССР, през декември 2021 г., за да издаде труда си. Няколко месеца по-късно избухва войната в Украйна. Оттогава авторката се стреми да предотврати всяко използване на този труд за оправдаване на войната. Нейната книга обаче, макар че действително помага да се разбере „параноята“ на Путин, преди всичко опровергава представата за „доброжелателния“ Запад. Внимателният прочит показва, че американските президенти Джордж Х. У. Буш и Бил Клинтън са били твърдо решени да осъществят проект, неприемлив за Москва, бидейки напълно наясно с рисковете на подобна политика, особено по отношение на Украйна.
През цялото десетилетие американската политика следва един и същ модел: да напредва предпазливо, като си оставя максимално много възможности; да не взема предвид исканията на Русия; да ускорява действията си в подходящ момент, отстъпвайки единствено по дреболии, колкото да позволи на Кремъл да запази лице пред опозицията и разгневените военни. Проектът за разширяване на НАТО не е бил окончателно готов, когато пада първият камък на Берлинската стена. На всеки решаващ етап от процеса обаче Вашингтон в крайна сметка взема най-неблагоприятните за Москва решения и така дава на руснаците основание да се чувстват измамени.
„Нито инч на изток“
възпроизвежда съветските изисквания („чужди въоръжени сили, ядрени оръжия или средства за тяхното пренасяне няма да бъдат разполагани в тази част на Германия“), но допуска възможността за временно разполагане (а не постоянно присъствие) на чуждестранни (тоест американски) войски по решение на бъдещото правителство на обединена Германия. Съветската делегация се съгласява с този компромис, който прикрива, поне отчасти, колко голямо е всъщност нейното отстъпление. Както по-късно ще признае заместникът на Бейкър, Робърт Зелик: „Трябваше да запазим тази възможност, защото искахме, ако Полша един ден се присъедини към НАТО, американските сили да могат да преминават през Източна Германия, за да се разположат в Полша“.
Нетърпението на Вишеградската група
Клинтън на Кол през февруари 1994 г., когато сепаратисткото движение в Крим вече набира сила (5).
В края на 1994 г. Вашингтон сменя курса. С наближаването на междинните избори президентът Клинтън се приближава до твърдолинейната позиция на своя съветник по националната сигурност Антъни Лейк. Именно той налага своето виждане по време на редовната сесия на Северноатлантическия съвет в Брюксел на 1 декември. Руснаците очакват заседание от рутинен характер. Външният министър Андрей Козирев дори пристига в белгийската столица, за да обсъди „Партньорството за мир“, в рамките на което Русия участва заедно с НАТО в операциите по поддържане на мира в Босна и Херцеговина. Той се надява да добави към това сътрудничество протокол, предоставящ специален статут на Русия. В очакване на заседанието Козирев играе тенис с руския посланик в Брюксел… но мачът му е прекъснат от обаждане на разгневения Елцин: руският президент току-що е научил от пресата съдържанието на заключителното комюнике, в което се обявява „процес на преглед с цел определяне на условията за разширяване на НАТО“. Въпросът вече не е дали организацията ще се разшири, а как точно ще го направи.
Германия вече е част от НАТО, а принципът за разширяване на Алианса е приет. Остава да се отговори на третия въпрос: към кои държави ще се разпростре пактът? Трябва ли да се ограничи до страните от Вишеградската група, или да стигне чак до руските граници? През 1996 г. американците вече са с напълно развързани ръце. Украйна е приела да подпише Будапещенския меморандум (влязъл в сила през декември 1994 г.), тоест да се откаже от ядреното си оръжие в замяна на обикновени „уверения“ – а не гаранции – от страна на САЩ, Великобритания и Русия за нейната териториална цялост. Срещу още няколко милиона германски марки последните руски войници напускат Германия четири месеца по-рано от предвиденото – през лятото на 1994 г., след скромна церемония без публичност. За разлика от тях, на 31 август 1994 г. западните съюзници получават тържествено официално изпращане при своето заминаване от Берлин.
„Русия може да бъде купена“
войските от Германия, и съжалява, че американските „ястреби“ се възползват от слабостта на Москва, рискувайки да подкопаят дългосрочните отношения между Русия и Запада. В частни разговори британците също се противопоставят на всяка нова вълна на присъединяване, смятайки, че един тържествен ангажимент за защита на балтийските страни в случай на нападение е неизпълним. Техните резерви обаче не са достатъчни, за да спрат американската инерция.
При липсата на по-добър избор, западноевропейците поемат ролята на обслужващ персонал на решения, взети без тяхно участие. Опитвайки се да компенсират тази зависимост, в края на 90-те години те се включват в значително икономическо сътрудничество с Русия. Строежът на газопроводите „Северен поток 1“ и „Северен поток 2“, произтичащ от проект, започнат още през 1997 г., конкретизира тези връзки между Изтока и Запада: Русия зависи от европейския пазар точно толкова, колкото Германия от руския газ. Берлин и Париж се стремят също така – макар и в периферията – да включат Русия в европейската система за сигурност чрез общностните институции. Срещата на върха в Санкт Петербург през 2003 г. поставя началото на „четири общи пространства“ между Европейския съюз и Русия, едно от които е „в областта на сигурността“. Руски офицер вече има място в щаба на военните сили на Европейския съюз, който все още е в зародиш. „Това не беше продължено. (…) Руснаците предоставяха техника и при необходимост войски на разположение на Европейския съюз [например в Чад], но се оплакваха, че не участват в процеса на вземане на решения“, отбелязва впоследствие френският дипломат Жан дьо Глиниасти, бивш посланик на Франция в Москва (9).
Имало е, разбира се, опити да се ограничи атлантическото разширяване на изток… На срещата на върха в Букурещ през 2008 г. Саркози и Ангела Меркел блокират предоставянето на статут на официални кандидати на Украйна и Грузия. „Честността ме задължава да кажа, че [те] се бориха цяла нощ, за да предотвратят тази стъпка, но на разсъмване изгубиха битката“, продължава бившият дипломат. По същество заключителното комюнике от Букурещ потвърждава, че двете страни действително имат правото един ден да се присъединят към НАТО. Франция и Германия само отлагат този момент.
Проект за договор
С ИДВАНЕТО на Дмитрий Медведев на президентския пост (2008–2012) се открива благоприятна възможност. След военната намеса на Москва в Грузия през 2008 г., целяща да предотврати повторното завладяване със сила на сепаратистките територии, новият руски държавен глава решава да подаде ръка на европейците. Той изпраща проект за договор, състоящ се от четиринадесет члена. Основната му идея е: всички европейски структури за сигурност, включително НАТО, да бъдат обединени под една обща консултативна инстанция, в която Москва също да участва.
„Русия би се съгласила с този договор да ограничи свободата си да прибягва едностранно до сила, при условие че европейските държави и САЩ направят същото – анализира доклад на френския Сенат по онова време. Ако бъде приет в този му вид, [текстът] би отредил на НАТО второстепенна роля, принуждавайки подписалите държави в крайна сметка да се обръщат към Съвета за сигурност на ООН. При такава схема Атлантическият алианс не би могъл да започне войната в Югославия през 1999 г. без одобрението на ООН. Във всички случаи инициативата заслужава обсъждане“ (10). Това предложение обаче остава без отговор.
През юни 2010 г. канцлерът Ангела Меркел възобновява идеята, макар и в смекчен вид. „Докато Франция подкрепи тази инициатива [наречена „Мезеберг“], няколко държави членки изразиха резерви към руско-германското предложение и пожелаха Европейският съюз да изиска като предварително условие конкретни стъпки от Русия по въпроса за Приднестровието [проруски сепаратистки анклав в Молдова]“, отбелязва същият сенатски доклад. „Това означаваше обръщане на проблема с главата надолу, коментира днес Жан дьо Глиниасти, тъй като Медведев и Меркел смятаха, че първото практическо приложение (…) трябва да бъде именно Приднестровието! А [Брюксел] го превърна в предварително условие“.
Отношенията между Русия и Запада продължават да се влошават до събитията на Майдана в Украйна и анексирането на Крим през 2013–2014 г. (11). Париж и Берлин посредничат при споразуменията от Минск, които замразяват позициите на проруските сепаратисти в Донбас и очертават процес за политическо уреждане. На практика обаче европейците се стремят да запазят едно нестабилно статукво, като позволяват на Киев да отлага прилагането на тези споразумения. Решението да нахлуе в Украйна през февруари 2022 г. разкрива решимостта на Москва да прекъсне установените равновесия, вместо да търпи постепенното ерозиране на влиянието си в тази страна. Оттогава войната затъва, а възраждането на проекта за обща сигурност остава твърде хипотетично.
Превод Юрий Борисов
(1) Sylvie Kauffmann, Les Aveuglés. Comment Berlin et Paris ont laissé la voie libre à la Russie (Слепите. Как Берлин и Париж отвориха пътя на Русия), Stock, Париж, 2023.
(2) Mary Elise Sarotte, Not One Inch. America, Russia and the Making of Post-Cold War Stalemate (Нито инч. Америка, Русия и задънената улица след Студената война), Yale University Press, Ню Хейвън, 2021. Ако не е посочено друго, цитатите и описаните сцени в тази статия са взети от тази книга.
(3) Frédéric Bozo, Mitterrand, la fin de la guerre froide et l’unification allemande (Митеран, краят на Студената война и германското обединение), Odile Jacob, Париж, 2005.
(5) Telegram Secretary of State to US Bonn State 037335 „Subject : Memcon of Clinton-Kohl January 31 Lunch“, February (Телеграма от държавния секретар до посолството на САЩ в Бон, № 037335, Протокол от обяда Клинтън–Кол, 31 януари), 12 февруари 1994, цитиран от Mary Elise Sarotte, Not One Inch…, op. cit.
(6) Ibrahim Warde, „Les faiseurs de révolution libérale“ (Създателите на либералната революция), Le Monde diplomatique, май 1992.
(7) „Quand Washington manipulait la présidentielle russe“ (Когато Вашингтон манипулираше руските президентски избори), Le Monde diplomatique, март 2019.
(8) „Quand la Russie rêvait d’Europe“ (Когато Русия мечтаеше за Европа), Le Monde diplomatique, септември 2018.
(9) Jean de Gliniasty, „La paix en Europe, l’échec de la voie diplomatique“ (Мирът в Европа – провалът на дипломатическия път), изказване в рамките на конференцията „Quelle architecture de sécurité en Europe?“ (Каква архитектура на сигурността в Европа?), Fondation Res Publica, Париж, 26 март 2025.
(10) Yves Pozzo di Borgo, „Pour un partenariat stratégique spécifique entre l’Union européenne et la Russie“ (За специфично стратегическо партньорство между Европейския съюз и Русия), доклад, изготвен от името на Комисията по европейските въпроси и Комисията по външните работи и отбраната, представен на 22 юни 2011 г., Сенат, Париж.
