Публикуваме този материал на генералния секретар на Международното движение на русофилите с любезното съдействие на Росица Младенова, член на Изпълнителното бюро на Национално движение „Русофили“.
20 април 1876 година – една паметна дата в българската история. На този ден един народ се вдига срещу цяла империя в името на СВОБОДАТА. Неговият идеал е извоюването на национална и политическа независимост от петвековния османски поробител.
Априлското въстание. се обуславя от общия процес на възраждане в българските земи, който започва още в началото на XVIII в. и достига своята кулминационна точка през 60-те и 70-те години на XIX в. Просветителската и културна дейност, която се развива в България от нашите възрожденци, спомага за събуждането на националния дух.
Причините за избухването на въстанието не се коренят единствено в идеалите на българите за самостоятелна държава. Наред с тази идеологическа основа, изграждана от духовници, книжовници, публицисти и революционери, българите от седемдесетте години на XIX век са провокирани и от тежката стопанска криза, в която Османската империя изпада по това време. Повишаването на данъците, издевателствата над българското население, засилват настроенията за съпротива. Георги Сава Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов и други възрожденци насочват тези нагласи към създаване на революционни организации.
Международната обстановка също благоприятства за революционни движения. Румъния, Сърбия и Гърция вече са успели да си извоюват ограничена автономия. Кулминация на съпротивата срещу султана е въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г. Русия оказва дипломатически натиск върху империята.
Основите на Априлското въстание се полагат на 11 ноември 1875 г. от Революционният комитет в гр. Гюргево (Румъния), с председател Стефан Стамболов. В състава му влизат: Панайот Волов, Никола Обретенов, Георги Бенковски …
„ … Както и да е, ний не ще оставим Турция на мира: или ще измрем всинца, или ще освободим България.“ – писал Никола Обретенов на своята майка – баба Тонка
Изготвен е планът за действие, според който българските земи се разделят на революционни окръзи:
I -Търновски (с апостол Стефан Стамболов), II – Сливенски (с апостол Иларион Драгостинов), III – Врачански (с апостол Стоян Заимов) и IV – Пловдивски (с апостол Панайот Волов).
Най-успешна е подготовката в Пловдивския окръг, с център Панагюрище. Главни организатори на започналата мащабна военна подготовка и пропаганда са Георги Бенковски, Панайот Волов и Тодор Каблешков.
На 14 април 1876 година Георги Бенковски решава да свика събрание в местността Оборище, близо до Панагюрище, на което се вземат изключително важни решения – определено е въстанието да избухне на 1-ви май, а ако по някаква причина турските власти разберат за този план, да се прибегне незабавно към военни действия.
За съжаление, турците успяват да разберат за плановете на българите. На 19 април в Копривщица пристигат конни заптиета, за да заловят въстаниците. Изпълнявайки взетото в Оборище решение, Тодор Каблешков организира група, с която на 20-ти април напада конака и обявява началото на Априлското въстание! С кръвта на убитите заптиета, той пише прочутото “Кърваво писмо”, с което разгласява за вдигането на българите. Бенковски, след като прочита писмото, незабавно обявява с висок глас: „Бунт! ... Въстание! … На оружие, братя!…” С конен отряд, останал в историята като „Хвърковатата чета”, Беновски започва да обикаля близките села, за да ги вдига на оръжие.
В резултат многохилядни орди башибозуци и редовна турска армия плъзват срещу въстаниците. Само за няколко дни всички въстанали населени места в района на Средногорието (Стрелча, Клисура, Копривщица, Панагюрище) са потопени в кръв, а тази съдба очаква и по-късно въстаналите Батак, Перущица и Брацигово. На 7 май турските войски влизат в Брацигово и арестуват вдъхновителя на въстанието Васил Петлешков, който е изгорен жив. На предупреждеието да се пази и от неприятели, и от свои, той отговарял: „Вие ме каните да бягам от тоя народ, когото вкарах в огъня. Не, аз няма да бягам! Ще стоя да умра заедно с него. Нека пръв аз умра, па после той!”
Жителите на Перущица оказват отчаян отпор на турците. Намерили последно убежище в Божия храм, много от въстаниците слагат край на живота си, за да не попаднат в ръцете на пробителя. Кочо Честименски и Спас Гинев умъртвяват жените и децата си, а след това и себе си, доказвайки на дело думите „Свобода или смърт.”
Още по-трагична е съдбата на Батак, където са били посечени или изгорени повече от 3000 души.
Въстанието в IV-Пловдивски революционен окръг е потопено в кръв. Хилядите жертви обаче не били напразно. Георги Бенковски наблюдавайки от връх Лисец горящото Панагюрище възкликнал: „Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее. А Русия — нека тя да заповяда.”
Априлското въстание продължава около един месец. То обхваща много райони на страната и в него участват близо 10 хиляди въоръжени бойци. Въстанието е потушено с голяма жестокост. Над 30 000 мъже, жени и деца са избити, стотици хиляди българи са подложени на репресии, стотици села са опожарени и ограбени.
Априлското въстание поставя въпросите за жестоките средства, с които османската власт поддържа в тиранично иго българския народ и за бъдещето на териториите, подвластни на султана, във фокуса на европейските защитници и противници на Османската империя.
Сведения за жестокостите на турците първи дават дипломатическите представители на чуждите държави, които пребивават в империята и журналистите на големите европейски вестници. Благодарение на тази информация, Великите сили добиват ясна представа за положението на българите в Османската империя.
Изключителни са заслугите на управляващия руското дипломатическо консулство в Одрин княз Алексей Церетелев, на генералния консул на американското посолство в Цариград Юджин Скайлер, на американския журналист Джон Макгахан, на англичанина Едвин Пиърс, на американския мисионер Жан дьо Весейин и други. В 200 европейски вестници са публикувани над 3000 журналистически материали, които разкриват истината за потушаването на въстанието.
Княз Церетели писал на граф Игнатиев: „Всяка сутрин се виждат обесени през нощта българи…Струва ми се, че съдбата на тукашните хора заслужава внимание и интерес от страна на великите държави. Нима християнска Европа ще остане безучастна пред лицето на убийствата и изтезанията, които изпитва мирното население само заради това, че единственото му искане е правото да живее?”
Макгахан не се поколебал да опише и потресаващата картина, посрещнала го в Батак :„Гледано от нашето място, Батак напомняше нещо сходно с развалините на Херкулан или Помпей. Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена. Всичко беше маса от развалини, сред които се издигаше и достигаше до нас дълбок, оплакващ стон, подобен на оплакването, с което ирландците изпращат своите мъртъвци. Стонът изпълваше малката долина и се възнасяше във вой. По-късно, когато влязохме в градчето, ние разбрахме този звук. Отново погледнахме грамадата от черепи и скелети пред нас. Забелязахме, че всички те са малки и че парчетата облекло, смесени между тях и пръснати наоколо, бяха части от женски принадлежности. Тогава всички те са били жени и момичета. От седлото на коня преброих над сто черепа без да включвам тези, скрити под другите кости на страхотната грамада, нито тези, разпилени надалеч из нивите. Почти всички черепи бяха отделени от останалата част на костите, почти всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени…”
И в черковния двор:
„Това беше ужасяващо зрелище – зрелище, което ще ни преследва цял живот… малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ; бебета, които са умрели, учудени от яркия блясък на сабята и червените ръце на свирепооките мъже, които са я размахвали… Никога не съм могъл да си въобразя неща, ужасяващи до такава степен. Върнахме се обратно, отровени и убити, с виене на свят, доволни да излезем отново на улицата и да напуснем страшния дом на чумата…”
След силния отзвук в Европа от масовите кланета над българското население при потушаването на въстанието е създадена Международната анкетна комисия за зверствата по време на Априлското въстание. Под натиск на Великите сили Османската империя е принудена да допусне международно разследване на място. Паралелно с официалната комисия, огромна роля играят и независимите журналистически разследвания, които реално оформят общественото мнение в Европа.
Активна роля в разследването играят:
- Княз Церетели – защитава истинността на свидетелствата, изобличава опитите за прикриване на престъпленията и допринася за разпространяването на информацията в Европа и Русия, което засилва международния натиск върху Османската империя.
- Юджин Скайлер – изготвя подробен доклад.
- Джон Макхаган – обнародва в английския либерален вестник „Дейли нюз” серия вълнуващи статии, в резултат на което се разгръща масово движение на солидарност с българите, насочено срещу лорд Биконсфилд, най-известният защитник на Османската империя.
- Уилям Гладстон, който публикува брошурата „Българските ужаси и Източният въпрос“. Материалът предизвиква голям обществен интерес. В цяла Англия се организират събрания и митинги, събират се помощи за пострадалите.
Своята солидарност към българите изразяват във всички балкански страни, както и в Швейцария, Испания, Австро-Унгария, Полша, САЩ, Франция.
Очаквано, най-широк отзвук българските събития намират в Русия. Гняв и единодушно осъждане предизвикала в руското общество позицията на официалните власти на Великобритания, които мълчаливо подкрепяли Османската империя в кървавите й злодеяния срещу България, снабдявайки я с оръжие. В Русия се организира масово движение в подкрепа на българите. Руската общественост настоява пред царското правителство незабавно да обяви война на Османската империя. Сред участниците в движението се открояват писателите Лев Толстой, Иван Сергеевич Тургенев, Фьодор Достоевски, ученият Дмитрий Менделеев и други.
През 1876г. във вестник „Стара планина”, издаван в Букурещ, е публикувано стихотворението от Иван Сергеевич Тургенев „Крокет в Уиндзор”, в което писателят разкрива трагедията на народа след поражението на Априлското въстание:
Крокет в Виндзоре
Сидит королева в Виндзорском бору…
Придворные дамы играют
В вошедшую в моду недавно игру;
Ту крокет игру называют.
Катают шары и в отмеченный круг
Их гонят так ловко и смело…
Глядит королева, смеется… и вдруг
Умолкла… лицо помертвело…
Ей чудится: вместо точеных шаров,
Гонимых лопаткой проворной –
Катаются целые сотни голов,
Обрызганных кровию черной…
То головы женщин, девиц и детей…
На лицах – следы истязаний…
20 июля 1876, Санкт-Петербург
„Закланите български жени и деца, дори да не бяха от християнската вяра и не от нашата кръв – възмущението ми от турците нямаше да бъде по-малко. Да се остави това така, да не се осигури бъдещето на тези нещастни хора би било позорно – и повтарям, едва ли е възможно без война” – споделя Тургенев.
От декември 1876 до януари 1877 г. по инициатива на Великите сили се провежда Цариградската конференция, за да се реши т. нар. Източен въпрос, а в центъра му – Българският въпрос. Така българският въпрос става част от проблемите, с които е ангажирана международната дипломация. Великите сили са принудени да търсят решение след Априлското въстание и разкритите зверства. Българският въпрос става официален международен проблем – признава се, че българите имат право на политическо самоуправление, очертават се граници, близки до етническите български земи.
Конференцията завършва без споразумение и без практическо прилагане на предложенията.
За края на конференцията и за положителните моменти в нея, една от водещите фигури при нейното провеждане – посланикът на Русия в Цариград (1864-77 г.) граф Николай Игнатиев пише: „Европейските пълномощници въпреки всички интриги на турците и техните съучастници, отхвърлиха единодушно турските контрапредложения, между които и това за ограничаване на България до Балкана. Те сметнаха, че изработената от англо-турската партия конституция, насочена предимно срещу Русия и нейните единоверци, няма никакво значение; произнесоха единодушна, строга присъда над турската администрация и гръмогласно оправдаха всичко, което руското правителство и неговите агенти в Турция по-рано напразно твърдяха и което така упорито по-рано Европа не признаваше. Накрая завършиха с това, че предявиха на Портата общ ултиматум, съдържащ накратко същността на първоначалните предложения на Русия за Черна гора, България, Босна и Херцеговина...“
Дипломатическият провал на мирния път за решаване на Източния въпрос е предпоставка за Руско-турската война (1877–1878).
На 12/24 април 1877 г. руският Император Александър II издава Манифест, с който официално обявява война на Османската империя.
„На всички наши любезни верноподаници е известно онова живо участие, което Ние винаги сме взимали в съдбите на угнетеното християнско население в Турция. Желанието да се подобри и осигури неговото положение е споделял с Нас и целия руски народ, който изразява сега своята готовност за нови жертви за облекчаване участта на християните на Балканския полуостров. Кръвта и достоянието [имотът] на нашите верноподаници винаги са ни били скъпи, цялото наше царуване свидетелства за Нашата постоянна загриженост да запазим за Русия благословението на мира…“
В заключение следва да отбележим, че Априлското въстание е най-значимата въоръжена изява на българското национално революционно движение от края на XIX век. То може да бъде характеризирано като общонародно, тъй като в него вземат участие всички социални групи na българското общество. Макар и потушено, въстанието до голяма степен постига своите политически цели, поставяйки българския национален въпрос по начин непозволяващ повече да се отлага неговото разрешаване, което довежда до обявяването на Руско-турската война 1877 – 1878 г.
Източник: rusofili.bg
